Премести погледа си върху униформения полицай до леглото и леко поклати глава.
— Всичко, което мога да си спомня… е свинското лице… и колко жестоко изглеждаше с тези големи стърчащи зъби… като глиганско… но маската бе оцветена в розово… като Порки Пиг, Имам чувството, че никога вече няма да мога да мисля за Порки Пиг като за нещо мило и смешно.
Полицаят кимна разсеяно и се върна към въпросите си.
— А мъжа, който ви е хванал отзад? Казахте, че ви е затиснал устата с ръка. Носеше ли халка?
Реми затвори очи, опитвайки се да си спомни дали е усетила допира на метал.
— Струва ми се, че не. — Понечи да въздъхне, но трепна от внезапната остра болка. — Дланта му беше потна, а пръстите — груби и мазолести.
— А вторият мъж, онзи със свинската маска?
Видя размазано, как дясната ръка идва към лицето й.
— Почти сигурна съм, че нямаше нищо на дясната си ръка, но… за лявата не знам.
Полицаят затвори бележника си.
— Ако се сетите за още нещо, г-це Жарден, обадете се в участъка.
Реми отново кимна едва забележимо с глава в знак на съгласие. Не каза обаче нищо за предупреждението преди боя. Първите хора, които й се притекоха на помощ, не бяха от този щат. Те си бяха помислили, че са били свидетели на ограбване — та това беше големият лош Ню Орлиънс и тук се случваха такива неща. Когато Реми се съвзе достатъчно, за да говори сама, осъзна, че ще бъде по-добре да ги остави да вярват, че наистина е било грабеж. И всички го повярваха. Никой не го постави под въпрос.
Реми чу загрижения глас на майка си:
— Добре ли е? Искам да я видя!
Секунда по-късно пердето се дръпна и Сибила Жарден влезе припряно. Ако беше от хората, които кършат ръце, пръстите й щяха да бъдат усукани на възел. Запъна се за миг, когато видя лежащата Реми, с почервеняла и подута страна, със синина под едното око и ожулвания около челюстта. Но колебанието й продължи само частица от секундата, сетне се приближи и леко прокара пръсти по косата й.
— Реми, горкичката ми… — прошепна тя и захапа долната си устна.
— Добре съм, само дето ме боли. — Реми стисна успокоително ръката й.
След това дойде й Гейб. Въртеше се от другата страна на леглото й, беше напрегнат и ядосан, а загорялото му лице бе пребледняло.
— Кой го направи, Реми? Как изглеждаха? — Гласът му трепереше от ярост.
— Не знам. Носеха маски.
— Какво, по дяволите, си правила в Квартала? Ти каза, че ще останеш вкъщи и ще лежиш до басейна. Защо не стоя там? Дявол да го вземе, защо трябваше да излизаш?
— Гейб! — Сибила го накара с поглед да млъкне.
— Съжалявам. Аз само… — прокара ръка по тютюнево кафявата си коса. В жеста му имаше някаква безпомощност.
— Знам — промърмори майка й.
— Ще се оправи ли, д-р Джон? — Баща й стоеше до долната част на леглото, блед и развълнуван.
Реми погледна белокосия мъж до него. Беше очаквала да се окаже стар, нисък и раздразнителен, но д-р Джон бе висок и внушителен, излъчващ компетентност — южняшка версия на Маркъс Уелби, чак до безизразната усмивка.
— Консултирах се с лекаря, който я е прегледал, когато са я докарали. Повечето наранявания са незначителни. Имаме и едно пукнато ребро.
Като чу това, Реми отбеляза сухо:
— Ако имахме пукнато ребро, д-р Джон, вие нямаше да се усмихвате. — Той се изкиска и тя добави: — Или да се смеете.
— Чуйте я. Това потвърждава диагнозата ми, Фрейзър. До Марди Гра ожулванията ще избледнеят достатъчно и гримът ще ги прикрие. Реми със сигурност ще може да танцува на бала — поне бавните танци.
— Означава ли това, че можем да я приберем у дома — попита Сибила.
Докторът се поколеба, преди да отговори.
— Предпочитам да остане тук тази нощ — просто да бъде под наблюдение. Като се има предвид неотдавнашното й изпитание във Франция.
Реми почувствува странно облекчение. Не искаше да се прибере у дома и да се сблъска със стена от въпроси — не и тази вечер, когато я болеше навсякъде и дори да диша й струваше усилие. Утре. Утре щеше да им разкаже за предупреждението. Сега не бе готова за това.
— Да, и аз мисля, че за Реми ще е по-добре да остане тук през нощта — съгласи се баща й.
— Ще й уредя отделна стая — каза д-р Джон и й намигна. — И една от нашите нощници — запазена марка на болницата Черити, гаранция срещу грабители.
— Точно каквото ми трябва — промърмори Реми, но шегата му не успя да я развесели.
Един час по-късно тя беше в самостоятелна стая, далече от суетнята и суматохата на залата за спешни случаи със звънящите звънци, тракащите носилки, настойчивите гласове и пъшкащите пациенти. Лежеше със затворени очи.
Читать дальше