Джанет Дейли - Маскарад

Усети, че някой я докосва и се замята като обезумяла. Прониза я болка.

— Всичко е наред, момиче! Хайде, хайде. Тук си в безопасност. Чуваш ли? Тук си в безопасност.

Събуди се. Болеше я. Беше объркана. Втренчи се в лицето на Нати. В тъмните и нежни очи.

— Нати… — опитваше се да преодолее страха. — Аз… — Огледа се. Видя розовите тапети на цветя, бялата дървения, кретонените пердета и стария скрин до стената, отрупан със семейни фотографии в рамки и кристални пулверизатори. Сега си спомни — Нати я беше взела снощи от болницата и я бе докарала до малката си къща в Ченъл. Усети как натискът върху раменете й отслабва. — Сънувала съм, нали? — Забеляза, че се е вкопчила в ръкавите на кадифения пеньоар на прислужницата. Прокара леко ръка по бузата си, опипвайки нараняванията. Усети болка.

— Мяташе се. Вероятно е било кошмар. — Нати стана от леглото.

— Истински кошмар. — Отпусна се на пухената възглавница. И последните остатъци от ужаса изчезваха. — Наистина ли съм само от пет дни у дома, Нати? Струват ми се дълги колкото цял човешки живот. — Нати не каза нищо, отиде до прозореца и вдигна транспаранта. Реми примигна и прикри очите си с ръка. — Колко е часът?

— Наближава единайсет.

— Не може да бъде! — Опита се да седне в леглото, но болката я сряза.

— Може — не може, ама е! — Нати сложи една велурена рокля на светли шарки върху стругования крак на леглото. — Банята е отсреща през вестибюла, а кафето е в кухнята.

Десет минути по-късно Реми влезе в дневната с чаша черно кафе. Носеше дълъг пеньоар върху памучния комбинезон, който Нати й беше дала предишната вечер. Самата тя се беше свила в един фотьойл с колоритен кретонен калъф, на пода до нея лежеше неделното издание на „Пикиюн“. Частта му с кръстословицата бе разгъната върху коленете й.

Изгледа я изучаващо.

— Щом свърша с кръстословицата, ще ти дам един мехлем за тези ожулвания по лицето. От него отокът ще поспадне, а и няма да те щипе толкова.

— Благодаря. Бих искала да се обадя по телефона.

— Ако ти преча, в кухнята има апарат, иначе можеш да използуваш този тук — посочи тя с кимване бежовия телефон на масичката до дивана.

Искаше й се да остави този неприятен разговор за след кафето. Ала съзнаваше, че отлагането нямаше да го направи по-лек. Отиде до дивана, седна на твърдата възглавница, взе слушалката и набра номера.

— Ало?

— Мамо, Реми се…

— Реми! Къде си? Добре ли си? — заговори бързо майка й, сетне остави слушалката и извика: — Фрейзър, Реми е. Тя е на телефона. — После отново вдигна слушалката. — Толкова се безпокояхме за теб!

— Реми, ти ли си? — прекъсна я баща й.

— Да, аз съм. И съм добре…

— Къде си? Идваме да те вземем…

— Не! Няма да се върна вкъщи… засега. Обаждам се само за да ви кажа, че съм добре и в пълна безопасност.

— Но къде си?

— Ще ви обясня по-късно. — И затвори. Още няколко секунди гледа втренчено телефона, после погледна към Нати. Черните й очи я наблюдаваха с открито любопитство, но не я попита нищо — както не я бе попитала и снощи, когато я взе от болницата. Тогава Реми й каза само, че двама мъже са я пребили и че няма да се прибере у дома. Нати не поиска друго обяснение. Но тя имаше право да знае. — Съжалявам, че те въвлякох в това, Нати, но те искат да ме вкарат в някаква клиника близо до Хюстън. Имаха намерение да ме транспортират със самолет тази сутрин. Затова се измъкнах от болницата снощи. Не знаех как другояче да ги спра.

— Това трябва да е същата клиника, за която говореха, когато се върна?

— Да. Обаче има и още, Нати. — Реми й разказа накратко за обвинението в измама с потъването на танкера от страна на застрахователната компания, за своето убеждение, че е забелязала нещо на дока онази вечер и за опитите си да разбере какво е било то.

— Сигурна ли си, че трябва да ми разказваш всичко това — изгледа я малко намръщено Нати.

— Трябва. Виждаш ли… — Замълча за момент, разклащайки чашата с кафе в ръцете си. — Преди онези двама мъже да ме пребият, те ме предупредиха да спра да задавам въпроси и да си държа устата затворена.

— А ти нямаш намерение да направиш нито едното, нито другото? — Нати скръсти ръце на гърдите си.

— Как бих могла? Трябва по някакъв начин да открия какво съм видяла онази нощ. Докато не го направя, как ще знам на кого да вярвам и на кого да разчитам? Очевидно представлявам заплаха за някого. — Втренчи се в чашата. — И колкото повече си мисля за това, Нати, толкова повече се убеждавам, че има връзка между мъжа, с когото са ме видели да се боричкам в Ница, и двамата мъже, които ме пребиха. Сигурно имат нещо общо с „Дракон“. Прекалено много са съвпаденията, за да е нещо друго.