Джанет Дейли - Маскарад

— Не. — Коул ли е бил онзи мъж в Ница? Той твърдеше, че по това време се е намирал в Ню Орлиънс. Но тя разполагаше само с неговите думи. Не и с доказателства. Представяше си колко разстроена е била, когато е разбрала какво е извършил той — колко наранена, колко ядосана, колко разочарована. Сигурно се е скарала с него, разгневена от болката и предателството — предателство едновременно спрямо ней и спрямо семейството й. Но хората, които я бяха пребили… Не можеше да повярва, че той ги е изпратил. — Мейтланд! Той ме видя на доковете завчера. С Чарли. Той е изпратил онези двамата да ме предупредят. — Попипа нараняванията по лицето си, изпитвайки странното облекчение, че може да свали вината за тях от Коул.

— Изобщо не бих се учудила, ако се окаже, че е така. Винаги, когато е идвал на вечерните партита на майка ти, този Мейтланд ми е приличал на баракуда, притаила се в тъмно езеро, малка и невинна, докато не видиш зъбите й.

— Почакай малко. Това е безсмислено. — Реми се изправи с мъка. — Очевидно е защо Мейтланд го е направил. Той би могъл да продаде един и същ петрол два пъти. Но какво би спечелил Коул? Кресънт Лайн е платила за този суров петрол предварително. Видях копието от разплащателния чек.

— Явно не можеш да мислиш като престъпник, Реми. — Нати поклати посивялата си глава. — Той е получил пари от Мейтланд. Вероятно са си поделили печалбата от тази повторна продажба. Повече от сигурно е, че е получил нещо точно от този разплащателен чек.

— Повече от сигурно — съгласи се Реми, сетне въздъхна уморено. — Но как ще го докажем?

— Една ревизия на книгите на Мейтланд вероятно ще покаже, че са плащани значителни суми на компании, за които никой не е чувал. Възможно е даже парите да са преминавали през няколко ръце, докато стигнат до Коул. — Нати замълча, после попита тихо: — Какво ще правиш?

— Не знам. — Реми отиде до прозореца, повдигна тънкото перде от изкуствена коприна и се загледа в тихата неделна сутрин. — Не знам със сигурност. Първо искам да разбера дали смъртта на Чарли е била нещастен случай. Утре ще отида в следствието. — Едно чернокожо момиченце подскачаше по тротоара пред къщата на Нати. Носеше розова плисирана рокличка и изящна шапчица, кацнала върху сплетената му коса и завързана с ленти под брадичката. На Реми й се прииска да излезе навън, да го хване за ръката, да заподскача заедно с него — и да се почувствува отново невинна и безгрижна. Въздъхна, извърна се от прозореца и срещна погледа на Нати. — Трябва да разбера дали това е отишло по-далеч от измама. Дали е стигнало до убийство.

Тишина цареше в къщата. Реми примигна сънено и огледа дневната. В кухнята я очакваше същата тишина. Часовникът на стената — изобразяващ котка с движещи се очи и свистяща опашка — я сгълча, че е спала до толкова късно. Без да обръща внимание на стрелките, които показваха девет часа, Реми замаяно се отправи към кафеварката на плота.

Една бележка бе подпряна на гарафата:

Реми,

Тъй като чантата ти е останала в болницата, реших, че може би ще имаш нужда от малко джобни пари.

Отивам на работа.

На гърба на бележката бе защипана двайсетдоларова банкнота.

Реми я пъхна в джоба на велурения пеньоар, също даден й назаем от Нати — както чехлите на краката й, памучната нощница и още неизползваните гримове, които чакаха в спалнята, за да прикрие с тях нараняванията по лицето си. Усмихна се, докато си наливаше така жадуваната чаша кафе, но усмивката й изчезна, щом забеляза вестника отгоре на плота. Беше сгънат на страницата с некролозите. Първият от тях бе за „Ейкънс, Чарлз Лерой, 57 години“.

Въздъхна. Разсеяно приглади разрошената си коса и посегна към вестника, но в този момент чу шум от кола. Намръщи се и вдигна глава. Нати не би си дошла в този час. Или колата е спряла пред някоя от съседните къщи?

Но звукът от затръшването на врата дойде съвсем отблизо. Реми отиде до прозореца. Действително имаше кола на алеята, обаче не се виждаше добре от кухнята.

Звънецът на входната врата иззвъня два пъти и Реми се завъртя рязко към дневната. Търговски пътник. Трябва да е някой търговски пътник. Нати не би я издала пред семейството й. Звънецът звънна отново — пронизващо и настойчиво. Последва нова кратка пауза и Реми зачака напрегнато, без да мръдне от мястото си. Който и да беше, скоро щеше да се откаже.

Сърцето й подскочи, когато се разнесе силно чукане. Може би той си е помислил, че звънецът не работи. Той? Със сигурност беше мъж. Жена не би чукала толкова силно и толкова дълго. Който и да беше, едва ли беше приятел на Нати, иначе щеше да знае, че тя е на работа.