Джанет Дейли - Маскарад

Нати зяпна от възмущение и се облегна назад на фотьойла.

— Този човек е луд!

— И аз си помислих, че е доста невероятно.

— Нещо повече от невероятно. Това е абсолютна глупост — заяви възмутено Нати и се изправи на крака. — Даваш ли си сметка колко хора са нужни, за да се изпълни такъв фокус? Не зная от колко души е екипажът, но нека приемем, че са петнайсет. Два екипажа — значи трийсет. А как се е качил вторият екипаж на борда? Не са дошли с хеликоптер — не и при буря. Следователно с плавателен съд. И ето ти още въвлечени хора. А какво става, ако дори един от тези трийсет и пет или четирийсет души реши, че е получил прекалено малко? Даваш ли си сметка каква е вероятността да бъдеш шантажиран? Мълчанието е злато особено когато трябва да платиш някому да си затваря устата. Не. — Нати поклати глава. — Ако си тръгнал да вършиш престъпление, колкото по-малко хора са замесени, толкова по-добре.

— Права си — промърмори Реми, поразена от логиката й.

— Разбира се, че съм права. — Нати седна във фотьойла и отпусна ръцете си върху страничните облегалки. — Ако е имало някакъв трик, то той е бил в началото. И ти трябва да си го видяла. Какво точно си спомняш?

— Почти нищо… Танкера привързан към дока… След това някакъв мъж ме сграбчи…

— Не каза ли, че е имало мъгла?

— Да…

— Сега обаче забрави за тази подробност. По същия начин може би си пропуснала и други? Представи си мислено картината и започни да описваш всичко.

Реми понечи да каже, че това би било напразно губене на време, но размисли.

— Добре. — Затвори очи. — Беше тъмно и много мъгливо. „Дракон“ бе привързан към дока. Спомням си прикрепващите въжета и подвижното мостче. И двама мъже до парапета…

— Как изглеждаха?

— Беше прекалено тъмно. Виждах само силуетите им. Единият държеше цигара. — Рязко отвори очи — Той пушеше! А навсякъде наоколо има табели ПУШЕНЕТО ЗАБРАНЕНО.

— Не бих казала, че е много умно да се пуши, когато пълниш танкер със суров петрол.

— Тогава защо той пушеше?

— Може би танкерът вече е бил натоварен?

— Но и тогава е прекалено опасно да се пуши на палубата.

— Ще се върнем към това по-късно. Какво друго можеш да си спомниш.

Реми се напрегна, затваряйки отново очи, но всичко, което видя, беше тъмният силует на танкера в мъглата и двамата мъже до парапета.

— Нищо. — Поклати нетърпеливо глава. — Беше прекалено тъмно.

— Тъмно ли? — намръщи се Нати. — Корабът беше ли тъмен? Нямаше ли прожектори? Корабите, които се товарят нощем, обикновено са осветени като коледни елхи.

— Но не и този. Беше почти тъмен, с изключение на няколко лампи на мостиковата палуба. — Рязко пое въздух, защото внезапно си спомни нещо, и веднага се хвана за гърдите от болка.

Нати незабавно се намери до нея и я прегърна през раменете.

Заведе я до дивана и й помогна да седне. Реми се вкопчи в, ръката й.

— Спомням си, че Коул стоеше на мостиковата палуба с Карл Мейтланд и мъжа с дългите, извити нагоре мустаци, за когото Хауърд Ханкс каза, че бил специалист по взривове. — Гледаше с невиждащ поглед, а споменът за онази нощ се връщаше с объркващ устрем. — Не съм сигурна какво се случи… след като видях Коул. Струва ми се, че… Махнах му. После онзи мъж ме сграбчи и каза нещо като… „По-кротко, момиченце.“ И че съм си пъхала гагата… Уоки-токито! — Впи пръсти в ръката на Нати. — На колана му бе закачено уоки-токи. Оттам се чу глас — някакъв кран се бил развалил и имало вода навсякъде по палубата. Вода, Нати! Това е, нали? — Обърна се и я погледна в очите — не с вълнение или облекчение, а напълно равнодушно. — Това е трикът. „Кресънт Дракон“ не е носил петрол, когато е потънал, защото е бил напълнен с вода. — Изсмя се сухо. — А Мейтланд даде задоволителното обяснение, че уж зареждали с вода за пиене и миене. И аз не се усъмних.

— Със сигурност не си се усъмнила онази нощ. И с още по-голяма сигурност си осъзнала значението на това по-късно — когато застрахователната компания е започнала да вдига шум.

Реми усещаше горчилката на спомена — горчилката и болката.

— Коул беше там. Той беше там с Мейтланд и гледаше как пълнят резервоарите с вода. Той е участвувал.

Независимо че много пъти бе размишлявала върху евентуалната му вина, досега успешно се бе съпротивлявала да повярва в нея. Но вече не можеше. Споменът за Коул на мостика, обляното му в светлина лице и Мейтланд до него — този спомен бе съвсем ярък.

— Знам, че боли — потупа я Нати успокоително по ръката. — Всяка жена вярва, че нейният мъж е добър. Те рядко са такива, но от това не ти става по-леко.