Джанет Дейли - Маскарад

Само поклати глава, неспособна да му отговори.

В следващата секунда устата му бе до ухото й, шепнейки:

— Няма значение. Искам да остарея и оглупея с теб, Реми. Разбираш ли какво ти казвам?

— Да. — Питаше се дали е възможно. Могат ли да преодолеят всичко? Не беше сигурна. Отдръпна се от него. Ръцете й останаха върху реверите на тъмносиньото му сако.

Коул повдигна главата й и обходи нараняванията — първо с пръсти, сетне — с устни. Допирът му беше толкова нежен, че отново й се прииска да заплаче. Това беше истинска любов.

Затвори очи.

— Коул… Спомних си… Спомних си онази нощ на дока… Зная как е станало.

Усети сковаността на ръцете и тялото му. Не можеше да си наложи да го погледне — все още не.

— Какво ще направиш? — попита предпазливо той.

— Не знам.

— Ще ми помогнеш ли? — Ръцете му я притиснаха с безмълвна настойчивост. — Имам нужда от теб, Реми!

Отвори очи и се втренчи във възела на вратовръзката му. Мислеше за Чарли. Ако Мейтланд бе заповядал да го убият — а тя беше сигурна, че е Мейтланд, а не Коул, — може би е действувал без неговото знание. Но какво променяше това? Чарли е мъртъв.

Освободи се от ръцете му и поклати глава.

— Не мога да ти помогна, Коул.

— По дяволите, защо? — Избликът на гняв веднага се смени със силна въздишка. — Зная отговора, нали? Семейството! Но ще постъпя точно както казах. Няма да им позволя да ме съсипят — даже това да означава аз да ги съсипя! — В гласа му я нямаше ненавистта, която тя очакваше.

— Коул, ти съсипваш себе си. Не го ли разбираш? Може би ако им сътрудничиш, ще ти бъде по-леко. Ако просто отидеш и им кажеш…

— Не мога, Реми! Дори заради теб!

— Аз не го искам, Коул. Аз те обичам. Трябва да ми повярваш.

Сивите му очи бавно обходиха лицето й. В тях се четеше болка и копнеж.

— Странно е, но ти вярвам. Нещата обаче отидоха твърде далеч. Не мога да ги върна назад.

Чарли! Той знаеше за Чарли.

— Нито пък аз.

— И няма какво друго да си кажем?

— Не.

Продължи да я гледа в очите още известно време, след това отвори входната врата и излезе. Тя остана на прага, но той не се обърна.

Таксито спря тихо до бордюра. Реми подаде на шофьора десетдоларовата банкнота, която й бе останала от заема на Нати.

Пресече затревената ивица. Отиде до украсената с орнаменти желязна порта. Спря. Огледа белите колони на къщата и двете магнолии, извисяващи се като двама гвардейци на моравата отпред.

Бутна портата и пое по дългата алея. Както и очакваше, беше заключено. Удари два пъти с тежкото месингово чукче и зачака.

Нати отвори, облечена в черната си униформа със снежнобяла престилка. Погледна Реми и въздъхна мрачно.

— Била си в следственото управление. Надявах се да бъркаш…

— И аз. — Реми влезе вътре и изчака прислужницата да затвори вратата. — Къде са те?

— В солариума. Г-н Марк е с тях. Направо не са на себе си. Чудят се къде си и какво е станало с теб.

Дочу тихият загрижен шепот. Поколеба се. Не можеше да преодолее страха си. Но трябваше да го направи. Само тя можеше да го направи!

Не беше стигнала още до вратата на солариума, когато Гейб я видя.

— Реми!

Като отпушен поток гласовете им я заляха, изпълнени с тревога и укор, с нежна загриженост и облекчение. Остави ги да се плискат наоколо. Не ги слушаше, не им позволяваше да я отклонят от това, което бе дошла да извърши.

— Имаш ли представа колко се тревожихме за теб? — Гейб я поведе към дивана и нежно я настани върху меките възглавници. После седна до нея и я прегърна през раменете.

— Къде беше? — питаше баща й. — И какво беше това хрумване да се измъкнеш така? Не съзнаваш ли, че…

— Не й се карай, Фрейзър. Не виждаш ли колко е уморена? — майка й пъхна чаша чай в отпуснатите й ръце. — Изпий го!

Реми се втренчи в кехлибаренокафявата течност. Разглеждаше трептящата, блещукаща повърхност и тъмните листенца на дъното.

— Спомних си, че бях на дока през нощта, когато е бил натоварен „Дракон“. — При това заявление всички млъкнаха поразени. — В танкера никога не е имало суров петрол. Напълниха го с вода.

— Си… сигурна ли си, Реми? — попита предпазливо Гейб.

— Да. — Бързо погледна чичо си, който стоеше вцепенен до дивана. — Ланс беше прав. Коул е участвувал в това — той и Карл Мейтланд.

— Коул… — Баща й седна доста рязко. — Откъде знаеш?

— Видях ги на мостика, наблюдаваха как пълнят резервоарите с вода. Доста умно измислено. — Изненада се колко са студени ръцете й. — Мейтланд получава пари за несъществуващ товар, после продава някъде петрола и двамата с Коул си поделят печалбите. Междувременно, разрушителен взрив изпраща един стар танкер на дъното и Кресънт Лайн получава от застрахователната компания обезщетение.