Джанет Дейли - Маскарад

— Реми, имам чувството, че се обвиняваш за смъртта на този човек — каза меко баща й, докато тя вървеше към остъклената стена. — Ти смяташ, че той щеше да е жив, ако не го беше помолила да ти помогне. Но това е нещо, което никой от нас не може да знае. Независимо дали смъртта му е била нещастен случай, или преднамерен акт, ти не си отговорна за нея.

Искаше да му възрази, но вместо това гледаше втренчено стрелите от слънце, които пронизваха короната на един дъб и шареха със светлина розовите храсти в градината на майка й.

— А Мейтланд, какво ще правите с него? — Сложи ръце на стомаха си — не защото я боляха ребрата, а защото леко й се повдигаше.

Настъпи кратка пауза, след което се обади Марк — Мейтланд… тук положението е малко по-различно, обаче той живее и работи в нашата общност. Има начини за изтънчен натиск, които могат да се приложат изтъкна баща й. — Знаем как да уредим проблема. Ти направи повече от достатъчно. Сега е наш ред.

— Разбира се… — Обърна се, избягвайки очите им. — Бихте ли ме извинили, но искам да отида в стаята си. Имам чувството, че цял живот съм била с тези дрехи. Трябва да се преоблека.

— Изглеждаш уморена, миличка — отбеляза майка й. — Това е било голямо изпитание за теб. — Да кажа ли на Нати да ти занесе обяда на поднос? Сигурна съм, че искаш да си починеш.

— Да, благодаря ти — промърмори разсеяно Реми и излезе. Отвращаваше се от своето мълчание и от своите половинчати възражения на плановете им да потулят колкото се може по-бързо цялата тази мръсотия. Съзнаваше, че е несправедливо и неморално, но здравият й разум казваше, че те имат право. Дори Коул и Мейтланд да бъдат осъдени за измама — след дълги отлагания, протакания и обжалвания — вероятно щяха да се отърват с условни присъди и изпитателен срок. А застрахователната компания щеше да си търси парите от Кресънт Лайн и вероятно да поиска и допълнително обезщетение за вреди и загуби. И целият скандал, цялата тази гласност — за какво?

Семейството просто следваше обичайната си практика. Но тя се съгласяваше с тях поради една много егоистична причина: не искаше да види Коул осъден. Доволна беше, че има друг начин да се уредят нещата — така че да не се опетни името му и да не получи клеймото на престъпник.

— Прости ми, Чарли — прошепна Реми, докато изкачваше махагоновите стъпала към стаята си.

Студеният и остър вятър нахлу през отворените френски прозорци на втория етаж. Реми се поколеба, но остави подноса с остатъците от обяда си на ниската масичка до канапенцето и отиде да ги затвори. Докато правеше това, някаква кола спря пред къщата и от вратата на водача излезе един мъж.

Коул! Реми застина. Гледаше втренчено как той приближава решително. Какво правеше тук? Широката галерия бързо го скри от погледа й, затова тя се обърна и забърза през стаята, оставяйки прозорците полузатворени и подноса на масичката. Тогава се чу скърцане на спирачки на друга кола. Звънтящият звук на месинговото чукче наруши тишината в къщата и Реми почти се затича към стълбите. Нати обаче вече отваряше вратата. Коул връхлетя.

— Къде е тя, по дяволите? Искам да я видя! Веднага! — Гласът му беше като далечна и зловеща гръмотевица.

— Коул… — Реми се спря по средата на стълбите, смаяна от гневното му изражение.

Тъкмо тръгна към нея, когато нахълта Марк. Изглеждаше съвсем объркан и развълнуван. Хвана ръката на Коул.

— Бюкенън, казах ти…

— А аз ти казах, че искам да го чуя от устата й! — Отблъсна ръката му и продължи към стълбите, впил сребристочерния си поглед в нея. — Искам да го чуя от теб!

— За какво говорите? — Реми погледна неразбиращо чичо си.

— Той не вярва…

— Не говори вместо нея! Нека тя го каже!

— Имаш предвид…

— Какво си им разказала? — Процеди той през зъби.

Реми затвори за миг очи, сетне ги отвори и срещна погледа му. Болеше я. За него. И за нея.

— Съжалявам, Коул, обаче те видях онази нощ с Мейтланд на дока, докато пълнехте танкера с вода.

— Това е гадна лъжа!

Реми отстъпи назад от яростта в гласа му. Чичо й се намеси.

— Бюкенън, ти вече призна, че си бил с Мейтланд.

— Да, по дяволите, бях, обаче…

— Коул, спри! Не го прави още по-мъчително.

Обърна се към нея и рязко попита:

— Мъчително ли беше тази сутрин? Ти каза, че ме обичаш. Трябваше ли да ти повярвам?

— Аз наистина те обичам…

— Запази го за приятелчетата си от този квартал! За някой, който е свикнал една жена да му казва, че го обича, и веднага след това да му забива нож в гърба. — Завъртя се с лице към Марк. — Искахте оставката ми — имате я. Кажи на г-жа Франкс да разчисти бюрото ми и да изпрати моите неща в апартамента ми.