Джанет Дейли - Маскарад

Гейб я забеляза. Устата му започна да се разтегля в усмивка, сетне по лицето му се изписа изумление и той пребледня. Беше разбрал. Беше разбрал, че си е спомнила. Мейтланд също беше разбрал. Усети гневния му поглед и видя, че се спуска към нея. Гейб се опита да го спре, но той го блъсна. Реми се обърна и побягна, като диво животно, подушило опасността.

Опита се да се скрие в тълпата около площадката за танци, погледна назад през рамо и видя, че Мейтланд се е насочил към главния изход.

Смени посоката и излезе през една странична врата. Оказа се в лабиринт от коридори. Поколеба се. А сега какво? Не можеше да мисли. Главата й се завъртя — ясно защо Гейб не искаше да съобщят на полицията за Чарли, ясно защо не искаше да повдигнат обвинения срещу Мейтланд, ясно защо настояваше да се потули работата със застрахователната компания, ясно защо желаеше да стовари вината върху Коул.

Коул! Реми зърна някакви телефони покрай една малка ниша. Нямаше монети, затова набра неговия номер и прехвърли разговора на домашния си телефон.

— Господи, нека си е вкъщи!

— Да. — Нисък и рязък глас. Коул!

— Коул, Реми е. Аз… — Чу се щракване. Реми свали слушалката от ухото си и се втренчи поразена в нея. Той й беше затворил телефона! След миг припряно опитваше отново. Щом се обади, тя заговори бързо: — Гейб е бил, не ти! Спомних си го чак сега, когато го видях с Мейтланд. Умолявам те, не затваряй. Сбърках. Ти не си бил замесен. Сега го зная.

— Изповедта ти идва малко късно, Реми.

— Не! Не, не е късно. Те знаят, че съм си спомнила. Че съм наясно за Чарли Ейкънс. Мейтланд го е убил. Сега търси мен. Не мога да отида в полицията. Гейб ще ги убеди, че съм луда. Амнезията… Побоят… Ще ги накара да повярват, че имам параноя, шизофрения или някаква друга болест. Побоят, Коул, беше предупреждение от Мейтланд да си държа устата затворена. Господи, какво се разприказвах! — Тя преглътна истеричния си смях и отметна глава назад, борейки се с паниката.

— Къде си, Реми?

— В залата, на бала на Комос.

— Стой там. Идвам веднага.

— Не мога. Той ме търси…

— И изглежда те намери! — В същия миг някой я хвана за китката и тя изпусна слушалката. Обърна се и срещна леденостудените очи на Мейтланд, увеличени от стъклата на елегантните му очила със златна рамка. Издърпа ръката й отзад на гърба и силно я изви. Реми изохка от парализиращата болка. — Тихо, Реми! Няма да ми хареса да нараня хубавото ти личице особено след като другите белези зарастват така добре. А и ще се получи много неудобно, ако се наложи да те изведа от тук, припаднала от преливане. Разбираш какво ти казвам, нали?

— Да…

— Добре. Сега излизаме да направим една малка разходка — тихичко и спокойничко. Дадено?

Реми кимна. Облечените в смокинги охранители на входа… Нима той си мисли, че ще я прекара така покрай тях? Как ще им го обясни? Или си представя, че тя ще върви кротко до него?

Измъкна я от нишата и я поведе назад по коридора. Не тръгна обаче към входа, а в обратната посока. Къде отиваха?

След още няколко крачки Реми разбра. Имаше страничен евакуационен изход, от онези, които се отварят само отвътре. Мейтланд отмести надолу металния лост, без и за секунда да разхлаби здравата си хватка.

Избута я пред себе си и студеният нощен въздух я обгърна. Чу шума от автоматичното затваряне на вратата и отново усети натиска на тялото му.

— Къде ме водиш?

— Мисля да направим една разходка с кола.

Паркинга! На паркинга ще има хора! Но той отново не я поведе в очакваната посока. Продължиха в сянката на сградата, успоредно на стената. Чу звъна на ключове и забеляза черното БМВ, паркирано до служебния вход. Прималя й.

Сякаш усетил това, той промърмори:

— Не съм предполагал колко удобно ще се окаже.

— Няма да се измъкнеш!

— Нима, Реми? Това ми звучи като реплика от лоша телевизионна пиеса.

— Няма да се измъкнеш! — Мъчеше се да прикрие отчаянието си. — Първо Чарли, после аз. Няма ли да изглежда прекалено подозрително?

— Чете ли днешния вестник? Има статия за една млада студентка от Държавния университет на Луизиана, която умряла от свръхдоза наркотик. Била отличничка, произхождала от добро семейство от средната класа. Кой би очаквал, че ще се забърка с наркотици. Впрочем, не беше даже статия, а малка бележка. Щом я прочетох, си помислих колко различно щеше да бъде, ако се бе оказала дъщеря на богати и видни родители. Може би това щеше да накара полицията да се поразмърда и предприеме нещо срещу тези пласьори на наркотици.