Джанет Дейли - Маскарад

— Семейството ми никога няма да повярва на това!

— Няма да имат избор. Освен това, хората от семейството обикновено са последните, които биха заподозрели, че детето им употребява наркотици — докато не се сблъскат с неопровержими доказателства.

— Не — прошепна тя.

— Няма да е толкова лошо, Реми. Помисли си колко високо ще летиш!

Не можеше да влезе в колата с него. Задължително беше да се измъкне. Тогава се сети, че той или трябва да смени хватката си, или да отключи колата с лявата си ръка. И в двата случая тя получаваше някаква възможност — може би единствената.

Мейтланд я заведе до колата и я дръпна да спре. Явно нямаше намерение да сменя ръцете си; сигурно щеше да я стисне по-здраво. Значи се налагаше да превъзмогне болката.

Тя прониза рамото й, докато Мейтланд се навеждаше към колата, дрънкайки с ключовете. Реми впи зъби в долната си устна и завъртя глава, вторачвайки се в краката му. Ритна го с все сила в коляното.

Кракът му се сви. Той изстена и хватката на пръстите му върху китката й се разхлаби. С рязко завъртане се освободи от него и побягна, повдигайки дългата си тафтена пола с едната ръка и мъчейки се да не обръща внимание на хилядите иглички, които сякаш се забиваха в другата.

Чу ругатнята му и затръшването на автомобилната врата. Погледна назад и го видя да куцука след нея. Светлината от залата се отрази в лещите на очилата му и в металното дуло на пистолета.

Тичаше без посока. По улицата минаваха коли. Да се опита ли да спре някоя? Ще й помогнат ли? Или ще отминат? Ако направеше обаче такъв опит, нямаше ли да даде възможност на Мейтланд да я настигне? Погледна назад. Следваше я неотклонно с пистолета в ръка. Трябваше да се измъкне!

Паркът! Лъкатушещи, слабо осветени пътеки, гъсти храсталаци и спокойни езерца — можеше да се скрие там.

Зави от уличните светлини към зейналата тъмнина на градината. Гмурна се в прикриващите сенки. Токчетата й обаче веднага потънаха в меката пръст. Спъна се и падна. Дробовете й, бузата й, цялото й тяло гореше. За един кратък момент остана да лежи, задъхана и несигурна дали ще може да се изправи. Успя да се отърве от високите токчета, надигна се и продължи, вече по-бавно, следвайки сенките и притискайки полата си плътно до тялото, за да не шумоли тафтата.

Някой изруга. Реми се вцепени. Звукът бе дошъл отблизо. Колко близо? Къде? Взря се в мрака и улови някакво движение. Имаше някой! Заотстъпва бавно и безшумно. Ще забележи ли слабото блещукане на украсената й с пайети дреха?

Една ръка я сграбчи отзад, тя извика и се замята, удряйки слепешката, за да се измъкне.

— Престани, Реми! Престани! Чуваш ли? Престани!

Нещо я прониза. Звукът на този глас… Усещането от тези ръце… Спря и погледна мъжа в лицето.

— Ти! — Беше ужасена. Пред нея стоеше баща й. — Ти беше този, който ме удари. С тебе се карах на Еспас Масена. — Не искаше да го повярва. Не искаше да си спомня. — Защо?

— Не исках да стане така — промърмори той. — Но ти не слушаше. Не разбираше. Ние щяхме да загубим всичко. Уол Стрийт… несполучливите сделки с недвижими имоти в Тексас… каквито пари имахме, рискувахме ги в офшорното предприятие на Мейтланд. Когато и то се провали, той трябваше да ни ги върне. Те бяха всичко, което имахме. Трябваше да направим така, че Мейтланд да ни върне парите, които ни дължи. И… да спечелим нещо допълнително.

— Ние? Ти и Гейб… Марк и Ланс също… Всички вие.

— За бога, никой не пострада!

— Само Чарли и Коул!

— Бюкенън е като котките. Ще се приземи на краката си. Чарли… за него вината е у теб.

— О, господи!

Листата прошумоляха.

— Фрейзър? — Баща й се обърна. От храстите изникна Коул. Дясната му ръка проряза мрака и се стовари върху челюстта на Фрейзър Жарден и той политна назад. Коул хвана Реми. Сивите му очи й се усмихнаха за миг. — Отдавна ми се искаше да го направя. — Сетне ръката му се плъзна около кръста й. — Хайде! Да се махаме.

— Мейтланд е някъде наоколо. Има пистолет, Коул.

Реакцията му беше няколко цветисти ругатни.

Тогава от една близка улица се чу писъкът на полицейски сирени.

— Коул…

— Обадих им се, преди да изляза. — Повлече я със себе си покрай живия плет. — За съжаление отиват в залата. — Може би ще успеем да изиграем Мейтланд, като завием…

В този момент Мейтланд излезе от храстите. Дулото на пистолета му бе насочено към тях.

— Я виж ти кой бил тук! Сещате ли се какво е станало? Много прилича на любовна кавга. От яд, че го е отблъснала, той я застрелял, след което се самоубил. Звучи правдоподобно, нали?