Джанет Дейли - Маскарад

Настойчивото тракане на топката на вратата, накара Реми да настръхне. Трябваше ли… Тишина! Нито тракане, нито чукане, нито звънене. Колко време мина? Беше ли си отишъл?

Притича бързо и тихо до вратата на дневната. Движеше се покрай стената, за да не я види някой през прозорците на преддверието. Погледна крадешком към входната врата, на горната й остъклена част имаше перденца. Не се открояваше никакъв силует. Не се чуваше и звук от отваряне и затваряне на автомобилна врата или запалване на двигател.

Тогава го видя — малиновочервения си вълнен пуловер, който лежеше върху страничната облегалка на дивана. Всеки, който погледнеше през прозореца, можеше да го види. И ако това беше някой, който знаеше, че го е носила в събота, щеше да разбере, че тя е тук, или най-малкото щеше да се увери, че е била тук.

Чу издайническо изскърцване зад себе си. Господи, беше заобиколил отзад! Изхвръкна от кухнята и изтича до входната врата. Беше заключена! Освободи резето и посегна към дръжката.

— Реми!

Хвърли полупаникьосан поглед през рамо. Коул бе спрял до портала на дневната, а сивите му очи рязко се бяха присвили при вида на синините по лицето й. Вцепенена от спомена за онази нощ и от вече пълната си увереност в неговата вина, Реми го гледаше втренчено. Сърцето й се пръскаше. Всъщност той не изглеждаше никак заплашително с двуредния си костюм и синята вратовръзка.

Коул вдигна ръце, опитвайки се да я успокои.

— Всичко е наред, Реми. Аз съм. Не исках да те изплаша.

Да я изплаши? Беше ли наистина изплашена? Разбира се, че беше. Призракът на свинската маска отново беше тук. Не, не трябва да мисли за това. Не трябва да мисли за боя, за болката, за страха. Не трябва да мисли как са я следили, дебнели, спрели, връхлетели… — посред бял ден, в присъствието на толкова хора наоколо.

Усети как започва да трепери. Коул направи крачка към нея, все още с вдигнати ръце. Реми се сви до вратата.

— Няма да ти причиня болка, Реми.

Искаше да му изкрещи, че вече го е направил — че я е мамил, че я е лъгал, че е излъгал нейното доверие и любов. Но като в лош сън, не успя да издаде нито звук.

— Кълна се, че няма да ти причиня болка. Никога няма да ти причиня болка. — Говореше като на уплашено дете.

Господи, та тя наистина се чувствуваше като изплашено дете. Извърна се и се опря на вратата. Фасадата се срути. По бузите й се изтърколиха първите сълзи. Онези двама мъже завинаги бяха разбили илюзията, че е неприкосновена, че нейното положение и името Жарден й дават закрила. Не искаше да го признае. Отричаше го. Но семената на страха бяха посети и със смъртта на Чарли бяха пуснали корени.

Усети ръцете му върху раменете си и настръхна, готова да се съпротивлява.

— Не! — Направи опит да се освободи. — Не ме докосвай. Недей.

Но ръцете я привлякоха с нежна настойчивост. Реми го отблъсна, за да не я вземе в обятията си, но се бореше с пословичната женска слабост, която добре разбираше и много мразеше.

— Успокой се, всичко е наред! Ти си в безопасност. Никому няма да позволя да ти причини болка. — Най-странното бе, че наистина се чувствуваше в безопасност в тази прегръдка. Това рамо сякаш я чакаше да изплаче върху него мъката си. Опита се да преглътне едно изхълцване, а ръцете му я привлякоха още по-близо. — Хайде, Реми, поплачи си — подкани я той нежно. — След всичко, което си преживяла, имаш нужда от това. Само един глупак не би се изплашил. А ти не си глупачка.

Спря да се бори със сълзите и се отпусна върху него. Заплака тихо, на пресекулки, смътно усещайки успокоителните ласки на ръцете му по гърба и косата си, които безмълвно потвърждаваха, че всичко е наред. Но всъщност нищо не беше наред и никога вече нямаше да бъде — нито със собственото й чувство за сигурност, нито с любовта й… нито с Чарли.

Нямаше представа колко време е плакала. Изведнъж усети, че Коул трие бузата си в косата й, лъхна я влажния мирис на вълна от сакото му и се почувствува напълно изтощена.

— Как… — Гласът й бе толкова задавен и дрезгав, че спря и започна отново: — Как разбра, че съм тук? — Гледаше надолу, не смееше да повдигне глава и да срещне очите му.

— Проверих навсякъде. — Явно се вълнуваше. — На път за работа тази сутрин се сетих за безкрайните ти Натизми и реших да си опитам късмета тук. — Устните му докоснаха косата й, ръцете му я притиснаха. — Казах си, че между нас всичко е свършено, и през целия съботен ден се мъчих да убедя себе си, че не те искам, че нямам нужда от теб… че не те обичам. Но когато брат ти нахлу в апартамента ми в неделя сутринта, мислейки, че си там… Защо, Реми? Защо дойде тук? Защо не си у дома с тях?