Джанет Дейли - Маскарад

Нати спусна краката си на пода и остави настрана кръстословицата.

— Мислиш, че някой е вървял след теб до Ница и там те е сгащил?

— Има логика, Нати. Този, който не иска да говоря сега, не е искал да говоря и тогава. Може би затова сме се карали, когато ме е блъснал, и аз съм си ударила главата в дървото. Трябва да си е отдъхнал с облекчение, дето получих амнезията.

— И не е бил особено очарован, когато е разбрал, че си започнала да задаваш въпроси.

— Точно така. — Прокара ръка по косата си и се загледа в малката камина с метална решетка, украсена с грамофончета. — Вероятно си мисли, че всеки момент ще си спомня какво се е случило. А може би наистина ще си го спомня.

— Или си се доближила прекалено много до истината?

— Но аз не съм разговаряла с кой знае колко хора. Срещнах се с един лоцман, който е насочвал „Дракон“, и разговарях с Чарли… Чарли! Трябваше да му се обадя снощи.

— Кой е Чарли? — намръщи се Нати.

— Чарли Ейкънс. Работи на дока, където е бил натоварен танкерът. Трябваше да разбере кои са били на смяна през онази нощ. Или поне да се опита да разбере. — За съжаление телефонният му номер беше останал в чантичката й, която бе заключена някъде в болницата. Наложи се да го вземе от справочната служба.

След четвъртото позвъняване отговори някаква жена. Реми не го очакваше. Беше останала с впечатлението, че Чарли живее сам. Разбира се, това не означаваше, че не би могъл да има гости.

— Чарли там ли е?

— Не, няма го.

Улови някаква неестествена, почти отбранителна интонация в гласа на жената.

— Обажда се Реми Купър. Той щеше да ми даде някои сведения за корабоплаването, за книгата на една моя приятелка. Знаете ли кога ще се върне?

— Няма да се върне… никога. — Последва кратка пауза. — Чарли е мъртъв.

Реми се вцепени.

— Кога? Как?

— Вчера, Казаха ми, че някаква секция от дока се повредила и той отишъл да провери. Предполагат, че му се е завило свят или се е подхлъзнал. Паднал в реката…

— Сигурна ли сте? Видял ли е някой как се е случило? — Започна да й се повдига от страх и чувство за вина. Не погледна дори към Нати, която взе чашата с кафе от ръката й и я сложи на масата.

— Чули го как извикал, когато паднал, но не могли да направят нищо. Течението го отнесло. — Жената продължаваше да говори, като че ли изпитваше нужда да изрече нещата, за да повярва в тях. Гласът й беше глух и изпълнен с печал. — Чарли ми е брат, единственият близък човек, който ми бе останал. Намерили са тялото тази сутрин. От погребалното бюро ми казаха да им занеса костюм, за да го погребат с него. Защо Чарли трябва да бъде погребан с костюм? Той ги мразеше, наричаше ги „маймунски костюми“. Мама винаги го караше да слага костюм, когато ходехме на черква и той се караше с нея. Казваше й: „Господ не го интересува дали съм с костюм.“ Как смятате, трябва ли да им го занеса?

— Не. Не е нужно — промълви Реми. — Аз… съжалявам… — Вцепенена, тя остави слушалката и се обърна към Нати. — Беше сестрата на Чарли. Той е мъртъв. Ако това е вярно… — Млъкна и се помъчи да овладее внезапно обхваналата я паника. — Имаше ли нещо за удавяне в днешния вестник?

— Струва ми се, че да, но не го прочетох.

Хвърлиха се на пода до фотьойла и прегледаха страница по страница. Реми откри кратката бележка. Беше същото като казаното от сестрата на Чарли, с допълнителната подробност, че е станало сутринта и че търсенето на тялото продължава. Реми седна и се втренчи във вестника.

— Напълно ми е ясно какво си мислиш — заяви Нати.

— Че не е нещастен случай? Ами ако не е паднал сам в реката? Ако са го бутнали? Той разпитваше заради мен, Нати! — Продължавайки да държи страницата от вестника в ръка, тя се изправи и закрачи из стаята. — Вече знам, че мъжът, който ме сграбчи онази нощ на дока, е същият, който ме държеше, докато другарят му ме биеше. Познах го по гласа. Трябва да е разбрал, че Чарли разпитва… — Хрумна й друга мисъл, спря и се обърна към Нати. — Те знаят, че ще науча за Чарли. Може би даже много го искат. Може би смятат, че ако боят не ме е изплашил, това със сигурност ще свърши работа.

— Какво ли точно си успяла да видиш оная нощ?

— Не знам — поклати разстроено глава Реми. — Когато разговарях вчера следобед с Хауърд Ханкс, застрахователния детектив, той разви теорията, че танкерът изобщо не е потънал и че това е било тънка мистификация, за да се получи застраховката. А сега „Дракон“ плава някъде под друго име. Останките, които е намерила Бреговата охрана, екипажът в спасителните лодки — всичко това е било за камуфлаж. А всъщност, друг екипаж се е качил на борда и е отплавал.