Джанет Дейли - Маскарад

Майка й седеше на един стол до леглото. Реми я чуваше как прелиства лениво страниците на някакво списание. Гейб беше до прозореца. Крачеше и спираше. Крачеше и спираше. Баща й бе излязъл от стаята преди няколко минути, а може би и по-отдавна. Вече губеше представа за времето и безмълвно се питаше колко ли още остава до изтичане на свиждането. Тогава те трябваше да си отидат.

Какъв контраст представляваше това в сравнение с Ница, когато отчаяно й се искаше семейството й да е до нея. Сега те бяха тук, но Реми предпочиташе да бъде сама, за да може да си почине, или по-скоро, за да може да мисли.

„Спри да задаваш въпроси и си дръж устата затворена!“ Да задава въпроси на кого? Кой ги бе изпратил да я бият? Не беше Коул. Той не би го направил. Сигурна беше. Означаваше ли това обаче, че той не стои зад измамата?

Чу стъпки в коридора, приближаваха се към стаята й. Не тихите стъпки от гумените подметки на някоя сестра, а твърдият звук на гьон.

— Как е тя? — Въпросът бе отправен от баща й.

— Мисля, че спи. — Гейб се отмести от прозореца.

— Добре. Току-що говорих с д-р Джон. Той уреди утре сутринта Реми да бъде откарана със санитарен самолет в клиниката.

Настръхна, сетне задиша малко по-спокойно, защото чу възражението на Гейб:

— Това няма да й се хареса.

— Тя не е в състояние да спори. Тя ни лъже, Гейб, и това не ми харесва. Нещо не е наред. Не можем непрекъснато да я наблюдаваме. Трябва да бъде под контрол.

— Съгласен съм — чу се тихият, убиващ надеждата отговор на брат й.

Нямаше да отиде. Не можеше да отиде точно сега. Но как да ги спре? Те няма да се съобразят с нейните възражения. Ако им разкаже за предупреждението и за малкото неща, които си спомняше за танкера и за онази нощ на дока, те още по-категорично щяха да искат да я предпазят и изпратят на безопасно място. И ако се противи много, може да придумат д-р Джон да й даде нещо — и когато дойде на себе си, да се окаже в клиниката, където лекарите ще бъдат убедени, че е загубила не само паметта си, но и разсъдъка си.

Видя свинската маска с малките зли очички и ужасните стърчащи зъби. Мъжът бе казал, че това е само предупреждение. Ако остане, ако продължавала задава въпроси и те разберат… Потръпна и почувствува острата болка от пукнатото ребро.

— Реми? — Гласът на майка й достигна до нея миг преди да усети докосването по ръката си. Бавно отвори очи. — Тръгваме си, миличка. Ще дойдем да те видим утре сутринта.

Издаде слаб звук, че е разбрала, сетне се престори, че отново се унася в дрямка.

Тишина. Реми затаи дъх и се заслуша и за най-слабия шум в болничния коридор. Нищо. Не се чуваше нищо. От дълго време нямаше никакво движение.

Отметна тънката завивка и чаршафа и подпирайки се на ръце и лакти, внимателно седна в леглото. Зачуди се дали да светне малката стенна лампа и реши да не го прави. Напипа телефона на полицата, взе го и го сложи в скута си. Светлината от прозореца бе достатъчна, за да вижда цифрите. Справочната служба й даде номера и тя го набра.

— Реми се обажда — каза тихо, следейки с едно око вратата. — Нужен ми е подслон за тази нощ и не виждам на кой друг бих могла да се обадя. — За малко да изпусне въздишка на облекчение, но знаеше, че това ще й причини силна болка. — Можеш ли да дойдеш да ме вземеш? Аз съм в Черити… Добре съм. Само малко ожулена. Ще ти обясня, когато се срещнем… Не, не влизай! Чакай ме отвън.

Постави телефона на мястото му, изтърколи и се плъзна от високото легло, стискайки зъби от болка. Бързо намери дрехите си в шкафа, но обличането бе цяло мъчение.

Вече готова, се облегна на стената, за да събере сили. Отиде до вратата и се заслуша. Нищо. Предпазливо я открехна и се взря навън. Коридорът бе празен. Отвори малко по-широко, за да провери и стаята на сестрите. Бяха три, разговаряха тихо и никоя не гледаше в нейната посока. Но за да стигне до асансьорите, трябваше да мине покрай тях и съзнаваше, че няма никаква надежда това да остане незабелязано. Тогава съзря аварийните стълби и безмълвно благослови архитекта, който ги бе разположил толкова близо до нейната стая.

Преброи до три и се измъкна. Само притвори вратата, за да избегне щракването на бравата. Нито една глава не се обърна. Реми забърза по коридора.

Пет минути по-късно излезе от болницата. Забеляза паркираната до бордюра кола с работещ на празен ход двигател. Втурна се към нея без никакво съмнение в правилността на решението си, което бе подбудено от един-единствен въпрос: ако си спомнеше какво е видяла на дока, щеше ли да бъде в безопасност някъде?