Джанет Дейли - Маскарад

— Не зная защо се изразих така…

— Не знаеш? Какви доказателства има?

— Ти спомена нещо за пластични експлозиви?

— Което не означава нищо, освен ако застрахователната компания не намери някой, който може да се закълне, че ги е видял на борда на танкера. Но аз имах предвид суровия петрол, а не това. Как би могло „Дракон“ да е бил празен, когато е потънал? Аз го видях натоварен на доковете. Приблизително десет часа след като е напуснал дока, той е бил в морето — това е в рамките на нормалното време за пътуване в спокойни води. Всички лоцмани се кълнат, че водата е покривала товарната линия. Курсът му не е минавал близо до каквито и да било петролни съоръжения или сондиращи платформи. А Бреговата охрана е намерила останки от кораба на по-малко от две мили от предполагаемия му курс. Как може да е бил празен, когато е потънал? Какво е станало с петрола? Знаеш ли?

— Разбира се, че не знам. — Но и нея я безпокояха фактите, които той бе изложил. Всичко показваше, че е било невъзможно танкерът да бъде изпразнен. А това я караше да се съмнява в обвиненията на застрахователната компания.

— Тогава защо семейството ти гори от желание да се отърве от мен? Защо са се настървили да стане тяхното?

Виждаше горчивината и яда в суровите му черти. Това приличаше на параноя. Спомни си колко много презираше той семейството й и всичко, което то символизираше. Богаташкият квартал. Колко пъти й бе подхвърлял тези думи? Защо? Защото се чувствуваше несигурен? По-доволен? Или й задаваше всички тези въпроси, за да я накара да повярва, че е невинен?

— Те само заплашиха да те отстранят, когато ти отказа да им сътрудничиш.

— Затова ли си тук? Тъй като заплахите им не успяха, сега ти се надяваш да ме убедиш да последвам семейната линия?

— Аз се опитвам да те убедя да бъдеш разумен.

— Не! Ти не искаш да бъда разумен. Ти искаш аз да бъда жертвата.

— Не е вярно!

— Аз бях един глупак, който вярваше, че значи нещо за теб. И имам чувството, че ти и твоето семейство през цялото време сте ме използували в ролята на глупака. Край, Реми. Никога вече!

Реми не тръгна след него. Но искаше. Прокара ръка по лицето си. Чувстваше се объркана. Разбираше само част от това, което ставаше — частта с фактите, а не с емоциите, реакциите, взаимоотношенията.

Престараваше ли се? Виждаше сенки там, където ги нямаше? Един танкер бе потънал при буря, един танкер, собственост на компанията на нейното семейство. Умишлено ли е било? Носел ли е суров петрол, когато е потънал? Или пък петролът е бил разтоварен? Къде? Как?

Несъзнателно зави на ъгъла по Бърбън и пое към къщи. Смехове, викове, безгрижни гласове се носеха около нея. Някъде плачеше тромпет. Долиташе и енергичният ритъм на някаква ритъм енд блус мелодия, за да се смени с монотонното пеене на групичка весели колежани, които подканяха едно момиче с „покажи ни циците си“, ефекта от което изпъкна през тениската му.

Мина покрай един мъж, който стоеше пред вратата на някакъв бар и примамваше минувачите да влязат вътре. Хората обръщаха глави, но повечето продължаваха пътя си. Внезапен подтик накара Реми да влезе в следващия. Вътре беше тихо и спокойно. По време на Карнавала, баровете бяха за гуляйджиите просто място, откъдето да си купят още едно питие в пластмасова чаша.

Насочи се право към телефонния автомат отзад до тоалетните. Порови в чантата си, намери номера и го набра. Имаше още много отговори, които търсеше, още много въпроси, която я караха да обикаля в кръг, още много неща, които не можеше да проумее — особено ролята на Коул във всичко това. Ако беше извършено мошеничество и той бе замесен в него, защо не се бе възползувал веднага от предложението на семейството й да уреди някакво споразумение със застрахователната компания? Защо играеше твърдо?

— Обажда се Реми Жарден. Трябва да говоря с вас. Може ли да се срещнем след… двайсет минути в „Ла Луизиан“, във фоайето?

Отговорът бе положителен.

Фоайето бе тихо, лампите излъчваха мека светлина. Реми отпи от подправеното с уиски кафе и погледна над ръба на чашата към якия мъж с прошарена брада, който седеше срещу нея. Той извади десет доларова банкнота и я даде на бармана. В следващия миг застрахователният детектив вдигна за наздравица чашата си с уиски.

— За изненадващите позвънявания! — Реми не каза нищо. Той отбеляза мълчанието й с още един проницателен поглед и отпи малка глътка. — Казахте, че ще ми съобщите нещо.

— Не, казах, че искам да говоря с вас. — Остави чашата си на масичката, гласът й беше спокоен и уверен. — Стигнах до заключението, че обвиненията в мошеничество на застрахователната компания са абсолютно лъжливи.