Джанет Дейли - Маскарад

Карнавалните шествия в Ню Орлиънс не бяха развлечение за статични зрители. Веселието, трепетът, възбудата бяха в улавянето на изненадите, хвърляни от платформите — мъниста, играчки, алуминиевите монети. Нямаше значение, че днешното съкровище неизменно ставаше утрешен боклук. Сега всички бяха деца. Но Реми не се присъедини към тълпата, която се люшна, за да улови поредните дрънкулки. Вместо това тя се възползува от открилото се за кратко пространство покрай бордюра и ускори ход. Докато хората се боричкаха да вдигнат изплъзналите се от пръстите им гердани, тя стигна ъгъла и зави към реката.

С отдалечаването от пътя на шествието тълпата по тротоарите намаляваше. Но движението бе затруднено. Докато вървеше покрай пълзящите сантиметър по сантиметър коли, Реми разбираше, че с наближаването на Канал Стрийт и Вийо Каре положението ще става още по-лошо. Бе постъпила съвсем правилно, оставяйки ягуара в гаража.

Когато след двайсет минути влезе в Международния търговски център, спокойствието на сградата й подейства като приятен шок след непрестанната врява на тълпите, маршируващите оркестри, автомобилните клаксони и пищялките. Усмихна се на дежурния портиер, който стоеше зад бюрото си, и се насочи право към асансьорите. Осъзна, че нервите й са били изострени до крайност едва когато напрежението започна да я напуска. Асансьорът плавно я изкачваше до петнайсетия етаж.

Погледна часовника си и мислено си даде срок от един час, за да открие доклада на Бреговата охрана. Отвори чантата си и извади блестящия нов ключ — копие на ключа от връзката на баща й, който й бяха направили в едно денонощно ателие. Пъхна го в ключалката. Влезе и затвори вратата след себе си. Спря се, пусна ключа в чантата си, пресече фоайето и зави по коридора към архива.

Гласове! Чу гласове! Спря и се заслуша, казвайки си, че е смешно да има някой тук в събота, особено в съботата преди Марди Гра. Може би чуваше виковете на тълпата по Канал Стрийт. Или пък някой оркестър. На петнайсетия етаж? Не, гласовете идваха от крилото с кабинетите. Явно там имаше някой. Реми заотстъпва тихо. Спря близо до портала към приемната.

Гласът — тонът, ритъмът му — приличаше на гласа на Гейб. Не можеше да бъде! Той и баща й бяха излезли от къщи приблизително десет минути преди нея — според думите им, за да отидат до платформите на техния клуб. Чу друг глас и се намръщи. Гейб беше с Коул? Защо?

Любопитството й надви предпазливостта и тя се запромъква нататък, придържайки се до стената. Улови и трети глас — омайващ и обезоръжаващ.

Коул го прекъсна. Трябваше й цяла секунда, за да съобрази, че третият глас е бил на Марк Жарден. Значи и чичо й е тук?

По нататък по коридора една врата беше открехната. Видя снежнобялата стена и веднага си представи останалото. Царящият в залата студ бе разнообразен от едно-единствено импресионистично изображение на брега на Ню Орлиънс с трите кули на катедралата Сейнт Луис на заден план. Дълга орехова маса и осем стола, тапицирани със светлосиньо запълваха останала част от заседателната зала на управителния съвет.

Всички бяха там. Реми настръхна, припомнила си своя разговор с Гейб предния ден, когато им бе предложила да попитат Коул за срещата със застрахователната компания, вместо да се чудят какво е станало. Гейб бе казал, че ще го обсъдят.

Но явно бяха направили нещо повече — бяха започнали да действуват и умишлено я бяха изключили.

Дявол да ги вземе, каза си тя, но изобщо не се изненада, а само се ядоса от тяхното прекалено покровителствено отношение.

— Застрахователната компания те е изплашила, Фрейзър. Защо? — Значи и баща й беше с тях!

— Репутацията на компанията е заложена на карта — отвърна ядосано той.

— В такъв случай трябва да искате от мен да я защитя, а не да настоявате да капитулирам — изстреля в отговор Коул и Реми веднага почувства враждебността във въздуха — враждебност, която никой от тези мъже не се опитваше да прикрие.

Тогава Марк Жарден направи опит да внесе малко спокойствие и здрав разум.

— Бюкенън, струва ми се, че ти не разбираш колко пагубно ще бъде, ако тези обвинения в мошеничество получат гласност.

— За кого? За теб ли, Марк? Страх те е, че гласността може да накара твоите политически приятели да решат, че ти не си най-добрият кандидат за губернатор при следващите избори? Не виждам защо? Корупцията и мошеничеството не са нещо ново за политическия живот на Луизиана.

— Но това съвсем не е единствената ми грижа. Както и другите от семейството, аз мисля не само за себе си, но и за доброто на компанията. Няма никакви причини да се дава гласност на каквото и да било от това. Всичко може да се уреди със застрахователната компания — по приятелски, мирно и тихо.