Джанет Дейли - Маскарад

С усилие насочи отново вниманието си към сепарето.

— Казахте, че пътуването надолу по реката е било нормално, но все пак — имаше ли нещо, което да ви е накарало да си задавате въпроси? Отклонение от курса? Или закъснение? Или нещо друго от този сорт?

— Не. Според доклада на Бреговата охрана, който прочетох, е следвал неотклонно курса си. Потънал е на една-две мили от морското трасе. За щастие то е оживено и екипажът е успял да сигнализира един минаващ кораб. И още преди да сте ме попитали, ще ви кажа, че не срещнахме много шлепове.

— Моля?

— Брадатият мъж искаше да знае за шлеповете, които се движат из делтата на юг от града. Но на практика единствените шлепове, които срещнахме надолу по реката, бяха боклукчийски.

— Разбирам. Бреговата охрана е излязла с доклад относно потъването?

— Да.

Запита се защо не е намерила копие от него в архиви на компанията. Или пък е имало, но тя не го е забелязала?

Този въпрос още не й даваше мира, когато се прибра вкъщи. Веднага улови аромата на дафинов лист и подправки. Явно нещо се задушаваше в глинено гърне. Баща й беше в антрето и държеше телефонната слушалка до ухото си. Обаче, щом я видя, я остави обратно на вилката.

— Тъкмо звънях в конюшнята, за да проверя дали си тръгнала насам.

Реми се стресна, по бързо се съвзе и му се усмихна с престорен укор, опитвайки се да не мисли за това, че за малко да я хванат в лъжа.

— Защо го правиш? Казах, че ще бъда у дома за обяд! — Свали ръкавиците си. — Имам чувството, че ме следиш по-зорко, отколкото когато бях тийнейджър.

— Не е вярно.

— Нима?

— Дори да е така, то е само защото е съвсем нормално да се безпокоим след начина, по който изчезна наскоро.

— Обещавам да не изчезвам пак, така че спрете да се безпокоите.

— Реми — появи се майка й откъм трапезарията, — стори ми се, че чух гласа ти. Тъкмо казвах на Нати, че сигурно няма да успееш за обяд. Как мина ездата? — Разглеждаше дъщеря си малко озадачено. — Очаквах да се върнеш измръзнала до кости, с почервенели от студа бузи и нос, но ти изглеждаш… отлично.

— Ягуарът има отопление. Посъвзех се по пътя за вкъщи. — Хвърлих поглед към кухнята. — Задушени скариди ли подушвам?

— Да. Ще кажа на Нати, че си тук. Сигурно първо ще поискаш да смениш тези дрехи за езда…

— По-късно. Сега съм много гладна.

Всъщност яденето беше последното нещо, за което би помислила, но се предполагаше, че от физическо натоварване човек огладнява и ако искаше да продължи да се преструва, че е прекарала сутринта в езда, трябваше да се прави на гладна.

Час по-късно, освежена от душа, Реми седеше в леглото си, загърната в атлазен халат и с тюрбан около главата, а папката с копията на документите от архива на компанията лежеше разтворена пред нея. При първото бързо претърсване не намери копие от доклада на Бреговата охрана. Започна да преглежда отново.

Чуха се две бързи почуквания. Като обезумяла дръпна кърпата от главата си и я хвърли върху книжата, за да ги скрие. Вратата се отвори.

— Нати! Стресна ме. — Разсмя се смутено и отметна с пръсти влажната коса от челото си.

— Първо почуках.

— Знам.

— Къде са ти ботушите?

— В гардероба. Защо? — Реми се намръщи и се измъкна от леглото, когато видя, че Нати веднага се насочва натам.

— Защото е по-добре да ги почистя, преди да са изцапали — с тези думи отвори вратата на килера и влезе.

— Няма нужда! — В този момент Нати се появи с ботушите в ръка. Като се изключи малкото бял прах от мидените черупки по пътя върху дигата, подметките бяха сухи и чисти. Нати веднага го забеляза. — Вече ги почистих — обясни Реми.

Прислужницата поклати недоверчиво глава, отиде до канапенцето и взе тъмнокафявото велурено сако за езда, което бе метнато на облегалката.

— Както вече си изчеткала, предполагам, и конските косми от това сако.

— Точно така. — Защо лъжеше? Нати не й повярва и за секунда. Но не можеше да й каже истината. Дори не беше сигурна каква е тя. — Нати, аз…

Нати вдигна ръка.

— Лъжите са като зайците — бързо се множат. Ще върна тези ботуши в килера, ще закача това сако и нека оставим нещата така.

— Благодаря — усмихна се с облекчение Реми.

— Надявам се, че знаеш какво правиш.

Щом Нати напусна стаята, Реми вдигна кърпата от разтворената папка и започна отново да преглежда документите. Внезапно мярна име — Мейтланд. Втренчи се във фактурата от Мейтланд Ойл Къмпани за натоварването на танкера със суров петрол. Мейтланд Ойл Къмпани — като Карл Мейтланд, добре облеченият мъж в белия пикап, който се бе обърнал към нея с малкото й име? Сигурно е същият. Което означаваше, че той не само познава семейството, но има и вземане-даване с Кресънт Лайн.