Джанет Дейли - Маскарад

— Фамилията ми е Ейкънс. Има ме в указателя.

— Ще я запомня! — Махна му за довиждане.

След като напусна района на петролния терминал и петролните доковете, Реми продължи известно време по Ривър Роуд, после намали и сви към летището. Спря до първата телефонна будка, която видя. Както бе казал Чарли Ейкънс, в указателя намери номерата и на трите лоцмански районни служби. Обади се първо в Батън Руж и попита дали някой би могъл да я информира кой лоцман е бил на борда на танкера „Кресънт Лайн“, когато е напуснал пристанището в началото на септември миналата година. След няколко минути един мъж й каза, че лоцман е бил Пийт Хоскинс. Сега бил на някакъв руски зърновоз и щял се върне вероятно след около пет часа.

Вторият й разговор бе по-плодотворен.

Трийсет минути по-късно седеше в сепарето на едно кафене в Мид Сити с Гас Трюдо — лоцман от Кресънт Ривър, висок представителен мъж с гъста жълтеникавочервена, на места посивяла коса. Гледайки го как отпива голяма глътка вряло кафе, Реми си помисли, че сигурно устата му е облицована с азбест.

Чудно как не издиша огън или пара, когато остави чашата си на покрития с термоустойчива пластмаса плот и я погледна право в очите.

— Значи сте писателка?

— Да. Пиша продължение на историята за „Кресънт Дракон“ — ретроспективен разказ от гледна точка на различни хора, свързани по някакъв начин с последното му пътуване. — Реми сметна, че това е добро прикритие. — И така, кажете ми, г-н Трюдо, какво си спомняте за кораба? Имаше ли някакви проблеми? Случи ли се нещо необичайно?

— Не, всичко беше в рамките на нормалното. Спомням си, че когато го поех от Пийт Хоскинс, лоцмана от Батън Руж, той ми каза, че корабът реагира малко мудно на командите. Поговорих си и малко с капитана за бурята, която се зараждаше в Залива.

— Имаше ли някакви засечки… или трудности по пътя?

— Не.

— Това е станало преди шест месеца, г-н Трюдо. Как може да сте толкова сигурен?

— Както казах и на другите двама, които идваха да ме питат…

— Други двама? Какви други двама?

— Не си спомням имената им, но единият — набит човек с брада — идва преди около две седмици. А няколко дни по-рано разговарях с по-младия, вероятно малко над трийсет, висок и кестеняв.

Гейб! Трябваше да се сети, че и брат й е предприел собствено разследване.

— Извинете, че ви прекъснах. И какво им казахте?

— Че когато един кораб потъне при буря три дни, след като си бил на него, започваш да си припомняш всичко. Проследяваш в ума си цялото пътуване, сравняваш бележките си с тези на другите лоцмани и се опитваш да си дадеш сметка дали не е имало все пак нещо, което да покаже, че съдът не е бил годен за плаване.

— И вие сте постъпили така? Разговаряли сте с другите двама лоцмани?

— Да. Това е установена практика.

— Имали ли са те някакви затруднения?

— Никакви. Знам го със сигурност, защото видях копията от техните доклади.

Реми отпи малка глътка от още горещото кафе и се запита дали да разчита на неговите думи, или да разговаря лично с другите лоцмани.

— Случайно да знаете къде е бил натоварен танкерът?

— Пийт ми каза, че го е поел от старите докове Клеймор. — Поколеба се, сетне кимна. — Точно така. Спомням си, че Пийт ми каза, че там течението леко се завърта и понякога създава проблеми в отплаването. Тогава открил колко е бавен при маневриране.

— Къде са доковете Клеймор?

Той се облегна назад на червената пластмасова облегалка и смръщи замислено чело. — На коя миля се намират?

— Не, чудя се как бих могла да стигна дотам по суша.

— Не съм сигурен, че мога да ви обясня как да стигнете по суша. — Почеса се разсеяно по главата. — Намират се на източния бряг, на север от Кенър. Сигурен съм, че можете да стигнете дотам по Ривър Роуд.

Осъзна, че е била близо до тях.

— На какво разстояние са от склада и доковете на Гълф Коуст Петролиум?

— Това са старите докове Клеймор.

— Какво?!

— Старите докове Клеймор.

Значи е била там — на същото място, където е бил привързан „Дракон“ и не го е познала! Не си го е спомнила!

— Чакайте. Има три дока. На кой от тях казвате, че е бил танкерът?

— На горния.

— По-точно?

— Намира се нагоре по реката — затова се нарича „горен“ док.

Значи не е била точно там. Затова ли всичко й се бе сторило непознато? Не смееше обаче да се върне и да рискува да налети отново на Карл Мейтланд. Пък и се съмняваше, че „булдогът“ Мак щеше да бъде по-отзивчив. Тогава си спомни Чарли — милия, чудесен Чарли Ейкънс, толкова дружелюбен и готов да дава сведения. Дали беше участвувал в товаренето на „Дракон“? Видял ли я бе онази нощ? Защо не я позна? Каза, че телефонът му го има в указателя. Ще му се обади и ще го попита. А ако не е бил на смяна, може би ще успее да го придума да разбере кои са били.