Джанет Дейли - Маскарад

За съжаление това бе почти единствата полезна информация, която успя да получи. Човекът, с когото бе разговаряла, заяви, че не знае как може да се открие къде е бил акостирал даден кораб преди повече от пет месеца. Даже не беше сигурен дали комисията пази такива данни, след като нямаше изискване корабите да ги уведомяват, че напускат пристанището. Каза й, че вероятно служителите на доковете следят за такъв тип информация.

Което я бе върнало там, откъдето бе тръгнала — кой док и кой служител?

Ако обаче е била там, когато са товарели „Дракон“, все някой от пристанищните работници трябваше да я е забелязал. Ако можеше да открие хората, които са били на смяна онази нощ и да разговаря с тях!

Изглеждаше напълно възможно. Реми се усмихна, осъзнавайки, че няма никаква логика да започне да разпитва от точно този петролен док — той бе чисто и просто вторият, на който бе попаднала. Входът към първия бе затворен и нямаше дежурен на вратата, така че се бе принудила да продължи по-нататък. Опита се да не мисли още колко такива докове имаше, а да се съсредоточи върху този.

Един път, достатъчно широк, за да мине по него моторна кола, водеше до средния кей. Без да обръща внимание на табелата „ЗАБРАНЕНО ЗА ВЪНШНИ ЛИЦА“, Реми тръгна по него и продължи покрай табелите „ВЛИЗАНЕТО БЕЗ РАЗРЕШЕНИЕ ЗАБРАНЕНО“ и „ПУШЕНЕТО ЗАБРАНЕНО“.

Колкото повече приближаваше танкера, толкова по-силна ставаше миризмата на петрол. Здрави въжета прикрепяха кораба към бетонния кей, а от него до откритата палуба бе провесен подвижен мост. На самия танкер нямаше признаци за някаква дейност, като се изключеха трите тръбопровода, които свързваха петролопровода на дока с резервоарите на кораба.

Реми забеляза двама мъже и зави към тях. Беше си представяла, че е много по-оживено — както на пристаните за товари.

— Хей, госпожо! — излая някакъв глас отзад.

Реми настръхна, внезапно почувствувала студения полъх на реката по бузите си, усетила влажния дъх на мъглата и видяла тъмнината около себе си — тъмнината на онази нощ. Беше сигурна, че някой я е изненадал тогава — точно както сега.

Завъртя се и се втренчи в мъжа с лице на булдог. Не беше същият! Носеше тъмносини куртка и панталони, над колана му висеше бирено шкембе.

— Какво правите тук? Не видяхте ли табелите? Никой няма право да влиза тук без разрешение.

— Зная. Търсех някой, който да ми даде разрешение. Вие можете ли? — Усмихна му се подкупващо. Но това явно не му направи никакво впечатление.

— Трябва да отидете при техническия ръководител, Том Хейз, но днес го няма.

— А вие? Вие какво правите?

— Аз отговарям за товаренето и експлоатацията.

— Тогава може би ще ми отговорите на няколко въпроса…

— Вижте, госпожо, не организираме туристически обиколки и не позволяваме посещение. Трябва да напуснете обекта!

— Няма ли поне да ми кажете дали товарите, или разтоварвате този кораб?

— Товарим го. — Мъжът сви устни и изсвири пронизително с уста, после извика и направи знак с ръка. — Чарли! Ела тук!

При звука от изсвирването двамата мъже на дока се обърнаха и по-ниският изприпка. Накривената му спортна фуражка, пружиниращата му походка и жилавата му фигура създаваха впечатление за младост. Ала когато се спря пред тях, Реми забеляза дълбоките бръчки, които възрастта и природните стихии бяха издълбали върху лицето му и осъзна, че е по-близо до шейсетте, отколкото до трийсетте.

Той й хвърли любопитен и приветлив поглед.

— Какво има, Мак?

— Трябва да придружиш тази дама до колата й.

— С удоволствие.

Реми понечи да възрази, но съобрази, че само ще настрои Мак срещу себе си. Този мъж явно бе упорит и като нищо щеше да я изхвърли със сила от дока, ако откажеше да напусне доброволно.

Мак се отправи към подвижното мостче на танкера и Реми погледна придружителя си.

— Много съжалявам, господин…

— Просто Чарли — настоя весело той. — Всички ми викат така. И не му обръщайте внимание. Винаги се зъби, когато сме под пара с някой кораб.

Тя се усмихна.

— Чувствувам се така, сякаш не само ми се е зъбил, а ме е и посдъвкал. — Забеляза, че капитанът на танкера е излязъл до парапета на мостиковата палуба. Мак сви ръцете си на фуния и му викна нещо. Капитанът отговори с потвърждаващ поздрав и се прибра вътре. — За какво беше това? — попита тя и пое неохотно към пътя.

Чарли сви рамене.

— Сигурно Мак му е казал, че вече може да повика лоцман.

— Лоцман?

— Да, на всеки кораб трябва да има правоспособен лоцман, който познава реката, плитчините, теченията. Три часа преди потеглянето си корабите трябва да уведомят Дружеството на лоцманите. Горе-долу след толкова време ще завършим товаренето на този танкер. Тогава, ако всичко е наред, екипажът ще докладва готовност, лоцманът ще е на борда и корабът ще тръгне надолу по реката.