Джанет Дейли - Маскарад

— Изглеждаш много весела тази сутрин — отбеляза Фрейзър.

— Сънувах прекрасен сън! — Отиде до масата за сервиране и си наля портокалов сок в единствената останала чаша до кристалната кана. — Как беше партито? Трябва да си призная, че не съм чула кога сте се върнали.

— Беше… — започна да отговаря Гейб.

— Реми, защо си с тези дрехи? — Сибила сякаш изпитваше известни съмнения за душевното й здраве.

Реми подръпна бежовия брич за езда.

— Мисля да пояздя. — Всъщност не знаеше дали може да язди, но бричът, ботушите за езда и шоколаденокафявото сако от рипсено кадифе с бежови кръпки от шведска кожа на лактите бяха в нейния гардероб. Съдейки по следите от носене по ботушите и панталоните, тя прие, че ги е използвала.

— В парка Одъбон, предполагам — обади се Гейб.

— Там ли ходя обикновено? — Седна до него със сока в ръка.

— Реми, погледна ли навън? — попита майка й.

— Да. Угнетяващо, нали? Реших, че ще е по-добре да изляза, отколкото да остана у дома и да оставя този сив мрак да ме обезсърчи.

— Студено е.

— По-скоро бих казала „свежо“. — Разгъна салфетката и я сложи на скута си. — Предпочитам да яздя, когато въздухът пощипва. Освен това съм и подходящо облечена — допълни тя, посочвайки черния пуловер с висока яка, който носеше под велуреното сако.

— А ако завали?

— Мамо! — Реми се разсмя. — Може да съм загубила паметта си, но все още притежавам достатъчно здрав разум, за да се подслоня от дъжда. — Мислено обаче стискаше палци дъждът да завали колкото се може по-късно.

— От това, което казваш, излиза, че не си успяла да си спомниш нищо друго. — Гейб я гледаше със съчувствие.

— Понякога имам смътното усещане, че съм виждала или правила дадено нещо, но не бих могла да кажа, че това са спомени.

— Ти си отново у дома и в безопасност. Това е важното — успокои я Гейб.

— Така е. — Отпи глътка сок, после попита, отправяйки въпроса си едновременно и към Гейб, и към баща си: — Открихте ли нещо за „Дракон“?

— Все още не — отвърна брат й.

— Помислих си, че чичо Марк маже да е научил нещо.

— Не е — потвърди лаконично баща й, давайки да се разбере, че не желае да обсъжда този въпрос.

Реми щеше да изостави темата, но й хрумна друго нещо.

— Отиде ли някой да попита Коул за какво е била срещата му с хората от застрахователната компания? Струва ми се, че независимо колко железен е договорът му, той е длъжен да се отчита пред управителния съвет.

Видя как Гейб и баща й си разменят бързи погледи. Гейб й се усмихна.

— От устата на младенците излиза истината. Май толкова се безпокояхме за теб, че ни убягна очевидното. Определено трябва да проучим този въпрос.

— Ще го предложа на Марк днес по обяд — заяви баща й.

С това темата бе окончателно приключена. Влезе Нати със закуската. Реми подуши аромата.

— Орехови вафли!

— С мед и сироп — обяви Нати, поставяйки първата чиния пред майката й. — Ще полепне по ребрата ти, за да имаш мека подложка, като паднеш от коня.

Реми нямаше никакво намерение да ходи да язди. Това беше само претекст да излезе от къщи.

Паркира отстрани и излезе от ягуара. На няколко крачки от нея високият повече от два метра затревен насип на дигата се спускаше надолу покрай Ривър Роуд, който следваше завоите на Мисисипи.

Затвори вратата на колата и погледна към склада за петрол от другата страна на пътя. Стотина резервоара, приличащи на огромни стоманени гюмове боядисани в матово бяло, се бяха строили в редици. Цялото пространство бе оградено с висока мрежа. Табелата на портата сочеше, че това е собственост на Гълф Коуст Петролиум Асосиейшън — име, което не й говореше нищо.

В далечината бръмчеше реактивен самолет, набирайки височина след излитането си от намиращото се наблизо нюорлианско летище. Реми го наблюдава известно време, после забеляза тежките студени облаци над главата си и отново се помоли да не завали.

Обърна се към Мисисипи. Ниски плоски шлепове бяха акостирали до долния док, а към средния — най-близкия до нея — бе привързан океански танкер.

Това ли бе докът, където „Кресънт Дракон“ бе взел последния си товар от суров петрол? Тук ли беше видяла танкера? Не можеше да си спомни, а в документацията на компанията не бе намерила информация. Имаше буквално десетки такива докове, пръснати покрай Мисисипи по целия път до Батън Руж. Повечето се намираха извън гъсто населените райони — така й бяха казали пристанищните власти, когато им се бе обадила от една телефонна будка.