Джанет Дейли - Маскарад

Името на Коул не фигурираше никъде. Не разбираше дали това означава, че по Нова Година вече са били скъсали; или пък че не е имала нужда да си записва неща, свързани с него.

Не намери дневници. Не се и беше надявала. Дори и сега не изпитваше никакво желание да повери мислите си на хартията. Нямаше и никакви списъци на задължения. Ако съдържанието на тези чекмеджета бе отражение на живота й, явно е водила много безгрижно съществувание — без отговорности и задачи.

Винаги ли бе оставяла други да вършат нещата вместо нея? Например Нати, която готвеше, оправяше леглото и стаята й и се грижеше да има чисти кърпи в банята. И приходящите прислужници, които чистеха къщата, перяха и гладеха. Или майка й, която планираше ястията, ръководеше домакинството, организираше вечерните партита и се грижеше в стаите да има свежи цветя. Баща й, чичо й, братовчед й…

Беше ли помагала някога в нещо? Освен да присъствува на събранията на управителното тяло? Винаги ли бе оставяла другите да задоволят потребностите й, на тях ли бе оставяла цялата работа и грижи по параходната компания? Сега обаче осъзнаваше, че някъде се нуждаят от нея. И това я измъчваше. Дали в резултат на обвиненията на застрахователната компания не беше се добрала до нещо? Или по-рано? В резултат на критиките на Коул за невежеството й по отношение на финансовото състояние на компанията?

Ужасна ирония на съдбата. Дочу стъпки и неясни гласове. Бързо грабна последния брой на „Харпърс Базар“ от пода до канапето и пъхна копието от вестникарската статия между страниците му. Секунда по-късно на вратата се почука леко.

— Влез.

Както и очакваше, бяха родителите й — баща й във вечерно облекло с бяла вратовръзка, а майка й с розова шифонена рокля и наметната със сребърна лисица. Щяха да ходят на някакво парти — едно от десетките по време на карнавалния сезон, който започваше на шести януари и завършваше на Марди Гра — „Блажния Вторник“.

— Искахме да ти се обадим, че излизаме. — Сибила Жарден й отправи загрижена усмивка. — Сигурна ли си, че ще се чувствуваш добре сама?

— Аз съм на двайсет и седем години! — После Реми се сети, че не трябва да изглежда прекалено бодра и весела или прекалено нетърпелива да остане сама. — Струва ми се, че вече съм достатъчно голяма, нали?

— Да, но… Като си болна и…

— Имам само леко главоболие… Сигурно от умора. Нищо сериозно, уверявам те.

— Все пак ще ти звъннем по-късно по телефона, за да се уверим, че си добре — намеси се баща й.

— Не, няма нужда. Решила съм да изключа моя апарат, за да не ме безпокои.

— Смятам, че е разумно — съгласи се той. — Ако ти потрябваме, знаеш къде сме.

— Да. Гейб излезе ли вече? — Беше й се сторило, че е чула колата му, но не беше сигурна.

— Преди десетина минути.

Когато Фрейзър тръгна към вратата, Реми бързо каза:

— Забавлявайте се и не се тревожете за мен. Нищо няма да ми стане.

Майка й се посуети още малко. После излязоха. След потеглянето на мерцедеса Реми почака за всеки случай още десет минути, после пресече хола на втория етаж и се насочи към спалнята на родителите си. За момент се втренчи в масивната месингова топка на вратата. Сърцето й се пръскаше, а стомахът й се свиваше. Завъртя топката и се вмъкна вътре. Чувствуваше се като крадец.

Запали лампите и отиде право до бюрото. Отгоре му имаше овална табличка с дребни пари, празно портмоне, джобно ножче и връзка с пет-шест ключа. Реми се усмихна победоносно и взе връзката.

После се върна в стаята си, облече тъмносин панталон и спортен пуловер, взе от гардероба бежовото велурено яке и излезе от къщата.

След няколко минути беше в Международния търговски център, пред входа на управлението на Кресънт Лайн.

Първият и вторият ключ не влязоха в ключалката. Прескочи следващите два с емблемата на Мерцедес. Опита направо петия. Завъртя го и вратата се отвори.

Лампите светеха. Дали беше нарочно, заради сигурността, или някой ги беше забравил, преди да излезе? А може би имаше посетител? Реми се спря на прага на приемната и напрегнато се ослуша за скърцане на стол, шумолене на хартия, тракане на компютърна клавиатура, кашлица. Нищо. Тишина. Все още несигурна, затвори безшумно вратата и продължи крадешком напред, усещайки изведнъж колко силен може да бъде звукът от шумоленето на дрехите й, колко суха е устата й и колко са се напрегнали мускулите й.

Явно беше сама. Задиша по-спокойно. Погледна към компютърния терминал. Няколко натискания на клавишите й щеше да получи цялата информация, която искаше. Само да можеше да въведе кодовете за достъп.