Джанет Дейли - Маскарад

Отиде до шкафа с архива. Заключен! Тръгна по редицата от чекмеджета, дърпайки ги едно подир друго. Заключено, заключено, заключено — всичките бяха заключени. Спря се разочарована срещу последния шкаф и прокара ръка през косата си.

Служителите сигурно имаха ключове. Отнасяха ли ги със себе си? Да ги пуснат в чантите или джобовете си и след това да се окажат затрупани на дъното или в химическото чистене? Не биха постъпили така. Сигурно ги държаха в бюрата си. Намери една връзка в първото чекмедже, което отвори, и се захвана за работа.

Отне й петнайсетина минути, за да проумее системата на регистриране, и още двайсет и пет, за да събере всички документи, отнасящи се до последното пътуване на танкера. От митническата декларация взе имената на членовете на екипажа и се прехвърли към архива на ведомостите, за да измъкне досиетата на всички.

Не искаше да губи време да изучава всички документи сега, затова включи копирната машина и прегледа бегло книжата, докато я чакаше да загрее. Всички изглеждаха прости и разбираеми — списък на запасите със съответните фактури, сметка за товара от суров петрол и копие от разплащателния чек, сметки за гориво и морски услуги, копия от някакви разрешителни, лични картони. И все пак нещо я безпокоеше. Беше изкопирала вече всички документи и половината от личните досиета на екипажа, когато осъзна какво е то.

Напъха копията в една папка, за да ги вземе със себе си, върна оригиналите на място и започна да преглежда сведенията за наемане, за да провери дали не се лъжеше. Не се лъжеше.

Екипажът бе плувал на борда на „Кресънт Дракон“ за пръв и последен път — всички, от капитана до последния моряк, никога преди това и никога след това не бяха работили за компанията. Съдейки по досиетата, това не беше необичайно за един моряк, помощник-капитан или дори капитан. Но цял екипаж? Съвпадението беше подозрително, много подозрително.

Реми се втренчи в имената на членовете на екипажа, повечето от които бяха най-вероятно корейски, и си помисли колко забавно и колко мъчително бе да осъзнае, че точно това бе очаквала да открие. Но сега й се искаше да не е така.

Питаше се къде ли са тези хора сега. Вероятно пръснати по петте океана. И сигурно със значителни суми в джобовете си, за да мълчат.

Екипажът трябва да е бил наясно какво става — поне офицерите. А моряците трябва да са се досетили.

Реми разбираше, че шансовете й да издири някой от екипажа са нулеви. Може би Хауърд Ханкс бе успял да разговаря с някой от тях. Може би така е получил и доказателството си, че е извършено мошеничество. Но най-вероятно не е. Защото иначе щеше да знае със сигурност дали суровият петрол е разтоварен на шлепове, или в петролопровод.

Може би Гейб имаше право. Може би Ханкс не разполагаше с нищо повече от голи подозрения. Може би се опитваше да подплаши някого. Коул…

Отиде до прозореца. Нощният мрак бе като огледало на внезапната самота, която изпита. Загледа се в блещукащия Алджиърс. Отдолу беше Испанският площад с осветения фонтан. Широката черна лента на Мисисипи правеше дъга, очертана от светлините на двата бряга.

Тогава видя отблясъците по реката. Отначало си помисли, че са от ферибота. Сетне осъзна, че са светлини на кораб.

Внезапно видя един затъмнен кораб, обвит от мъгла, и два мъжки силуета до перилата. Трябваше й цяла секунда, за да осъзнае, че образът е само в съзнанието й. Имаше бели букви на носовата част. Те изписваха името му.

— Моля те, господи, позволи ми да ги прочета — прошепна тя.

КРЕСЪНТ ДРАК…

— А какво искаше да направя? Да я изблъскам ли?

Ланс! Мили боже, не трябваше да я открие тук. Огледа обезумяла осветеното помещение. Къде да се скрие? Страничната врата!

— Като че ли ти доставяше удоволствие.

— По дяволите, Джули! Трябва ли да минаваме през това всеки път, когато излезем вечер? — Реми притича до бюрото. Грабна чантата си, преметна я през рамо и притисна папката до себе си.

— Трябва да си поласкан, че след седем години брак все още те ревнувам.

Реми се спусна към страничната врата. Когато я стигна, дочу тихото равномерно бръмчене. Копирната машина! Беше останала включена!

— Никога не съм обичал зелени очи, Джули.

Реми се втурна обратно. Щракването на копчето й се стори много шумно. В следващия миг беше пак при вратата. Леко я открехна. Но когато се опита да мине безшумно през тесния процеп, чантата й се удари в рамката.

— Какво беше това?

— Кое?

Реми затвори. Не смееше да диша.