Джанет Дейли - Маскарад

— Готов съм да се обзаложа.

Реми поклати глава.

— Не виждам много смисъл в теорията ви. А и какво бихме спечелили? Защо ще потопяваме нарочно един от корабите си само за да получим пари за товара, който твърдите, че не е бил на борда?

— „Дракон“ бе стар танкер, г-це Жарден. Вероятно след още няколко пътувания щеше да отиде за отпадъци. Сигурно сте получили повече пари от застрахователната компания, отколкото щяхте да вземете, ако се бяхте опитали да го продадете… Да не говорим, че тогава трябваше да платите и данък за сделката.

— Но щом е бил стар и в толкова лошо състояние, значи лесно е можел да се пропука в бурята и да отиде на дъното заедно с товара си от суров петрол.

— А защо тогава няма изтичане на петрол?

— Може би резервоарите му — или както ги наричате — не са се пробили! — Реми остави чашата си на масата и я стисна здраво. — Във всеки случай тези обвинения срещу Кресънт Лайн са нелепи. Семейството ми никога не би се забъркало в такава непочтена дейност.

— А Коул Бюкенън? — Спокойно зададеният му въпрос й подействува като удар с чук.

— Коул — повтори автоматично тя. Направи опит да се засмее, за да се пребори с шока, от който стомахът й се сви. — Не ми казвайте, че подозирате, че той стои зад така описаната застрахователна машинация.

— А защо не?

— Защото е абсурдно. Какво ще спечели?

— Пари, разбира се.

— Как? Застрахователната компания. Тя би платила директно на Кресънт Лайн — освен ако не намеквате, че той краде компанията.

— Не директно. Но би могъл да продаде пратката суров петрол, да я разтовари на шлепове надолу по реката — или в някой петролопровод — и да си присвои парите. Вашата компания няма да загуби нищо, тъй като чрез застраховката ще получи компенсация.

— Не вярвам! — И все пак си спомни забележката на Гейб, че името на Коул е било свързано с някакви съмнителни сделки в миналото.

— Защо?

— Защото не вярвам! — Тя обичаше Коул. Как би могла да повярва? Дали обаче не е по-близо до истината да се каже, че просто не иска да го повярва. Без да издава съмненията си, Реми продължи: — Щом мислите така, трябва да представите подозренията си на Коул, а не на мен.

— Направих го. Той отрича.

— Тогава защо разговаряте с мен? Както вече ви казах, нямам нищо общо с комп…

— Но имате нещо общо с Коул — усмихна се той. Поне на Реми й се стори така. Беше трудно да се разбере при тази гъста сребриста растителност около устата му. — Спокойно може да се каже, че познавате Коул Бюкенън доста добре — толкова добре, че посещавате апартамента му.

— Не е тайна, че ние с Коул се срещаме и не виждам какво общо има това с цялата работа.

— Помислих си, че той може да е казал или направил нещо необичайно през последните месеци — да ви е подарил скъпо бижу или пък да е започнал да харчи по-нашироко; да е имал някакви странни телефонни разговори… Изобщо нещо смущаващо.

— Не си спомням. — И това беше истината. Разбира се, тя не му каза, че има амнезия.

— Помислете си. И ако си спомните, имате телефона. Непременно ми се обадете. Не искам да си имате неприятности заради това.

— Звучи почти като заплаха, г-н Ханкс.

— Сигурен съм, че знаете какво е съучастник. — Стана, извади пачка банкноти от джоба си, измъкна оттам две от по един долар и ги пусна на масата. — Благодаря ви, че ми отделихте от времето си, г-це Жарден. Ще поддържаме връзка.

Останала сама на масата, Реми си задаваше въпрос след въпрос. Вярно ли беше? Имаше ли мошеничество със застраховката? Това ли беше бедата, която усещаше? Взел ли беше участие Коул? Тя знаела ли е? Поради тази причина ли е скъсала с него? Дали е видяла, или чула нещо, както предполагаше брадатият г-н Ханкс. Заради тази работа ли беше толкова важно тя да бъде тук, в Ню Орлиънс?

— Още кафе, госпожице?

Стресна се, погледна към потъмнялата стъклена кана, в ръката на бармана и поклати глава.

— Не, благодаря.

Когато стигна до „Ла Луизиан“, шокът от сведенията вече бе преминал. Влезе във фоайето и забеляза Гейб до широкия, блестящ махагонов бар в средата на елегантната зала. Оглеждаше се. Щом я видя, взе две питиета й посочи с ръка тихата ъглова масичка. Срещнаха се там.

— Крайно време беше! Започвах да се безпокоя. Закъсня с почти петнайсет минути!

— Задържаха ме.

— Така си и помислих.

Реми отвори чантичката си, извади визитната картичка на детектива и я сложи на масичката.

— Какво е това? — Той я вдигна небрежно и настръхна.

— Откъде я взе? — Попита го с преиграно безразличие.