Джанет Дейли - Маскарад

Реми облече копринения индийски жакет и закопча единственото копче. После погледна към Коул, който лежеше върху бледосините чаршафи. Известно време наблюдаваше равномерното повдигане и спускане на гръдния му кош. Усмихна се леко. Още я топлеше усещането за задоволеност. Седна до него и бавно и безшумно се наведе напред, решена да прекъсне дрямката му. Зарови лице в ухото му.

— Пак заспа върху мен — обвини го нежно, почувствувала как ръката му се плъзга по гърба й.

Ръката му спря.

— Какво е това? — Обърна лицето си към нейното и намери ъгълчето на устата й. — Какви са тези дрехи? Не съм ги свалял, за да ги облечеш пак!

— Разбирам — докосна с устни устата му, избягвайки опита му да си изпроси целувка, — но трябва да тръгвам.

— О, недей! — Обгръщащите я ръце се стегнаха, за да я задържат. — Ще останеш тук при мен… в ръцете ми… в леглото ми. — Подсилваше всяка пауза с възбуждащо захапване на врата й.

— Много ми се иска… — Затвори очи. Изкушаваше се да си свали отново дрехите и да пропълзи обратно при него под завивките. — Но не мога! — Въздъхна със съжаление, сложи ръце на здравите му гърди и се понадигна. — Имам среща с Гейб в четири и половина, а вече е четири.

— Няма проблем. — Ръката му отиде на бедрото й. — Звънни му и му кажи, че не можеш. Кажи му, че е изникнало нещо. То си е така — каза дяволито той, изви глава и погледна многозначително към доста забележимата изпъкналост на чаршафа.

Реми също погледна натам и му се усмихна.

— Един път никога не ти стига, нали?

— С тебе никога.

Отлично разбра какво иска да каже. Независимо колко добре се познаваха телата им, всеки път откриваха нови тайни.

— Трябва да се срещна с Гейб! — Каза го неохотно.

Дяволитият поглед изчезна от сивите очи. Коул я погледна с молба и желание.

— Остани с мен, Реми!

— Това ми е първата вечер, откакто се върнах. Трябва да я прекарам със семейството си.

Ръцете му спряха да я галят.

— Влизаш във форма, Реми. На първо място за теб все стои семейството.

— Нека не спорим за това. — Заплахата да се скарат вече беше налице, чувствуваше го по абсолютното спокойствие в гласа му.

— Права си. Безполезно е — каза сухо той, след което се насили да се усмихне.

След още една целувка и няколко прошепнати думи тя си тръгна.

На тротоара пред апартамента на Коул, Реми вдиша въздуха, напоен с хилядите миризми на Квартала — от мухъла на миналото до ароматичните подправки на настоящето. Дългите лъчи на залязващото слънце хвърляха бяла светлина върху старите сгради. Великолепен ден, реши Реми и потегли.

Когато зави на ъгъла по „Бърбън“, някаква ръка я хвана за лакътя. Реагирайки инстинктивно, Реми премести чантичката си и вместо да се опита да се измъкне от предполагаемия крадец, налетя върху него. Рамото й се удари в нещо твърдо и някой изсумтя от изненада, отпускайки хватката си. Тя освободи ръката си и в същия момент успя да зърне с периферното си зрение човека със силно прошарената брада.

Обърна се с лице към него.

— Кой сте вие? Какво искате? Защо ме следите?

Съзнанието й регистрира няколко неща наведнъж: грижливо подстригана, силно прошарена брада, дебел врат; едро туловище и широки плещи, които контрастираха с момчешки тънките бедра; остри бледосини очи. Те веднага й напомниха за инспектор Арман.

— Аз ще задавам въпросите, ако нямате нищо против, г-це Жарден. Вие сте Реми Жарден, нали? Веднага го разбрах, когато ви видях на балкона тази сутрин.

— Кой сте вие?

— Хауърд Ханкс. — Извади с два пръста една визитна картичка от малкото си джобче и й я подаде. Реми й хвърли един поглед, после видя и портфейла, който той разтвори, за да се легитимира. Беше детектив, работещ за застрахователна компания.

Реми отново погледна визитната картичка и усети как стомахът й се свива, а в главата й забиват предупредителни камбани. Глупава работа! Та тя дори не знаеше какво искаше той от нея. Но защо имаше чувството, че трябва да скрие нещо. Какво?

Взе картичката му и се опита да спечели време.

— Обикновено на улицата ли заговаряте хората, г-н Ханкс?

— Само онези, които откажат да говорят с мен по телефона и твърдят, че са неразположени, когато ги потърся у дома им. — Посочи с ръка входа на едно кафене, при което проблесна златната му халка. — Може ли да ви почерпя едно питие?

Тя се поколеба.

— Имам среща в четири и половина…

— Няма да отнеме много време.

— Добре. — Но не спокойната настойчивост в гласа му, която й даваше да разбере, че той няма да приеме „не“, я накара да се съгласи, а съзнанието, че трябва да разбере за какво става дума, да открие причината за своето чувство за беда.