Джанет Дейли - Маскарад

— Значи лоцманът води кораба по целия му път до устието. — Реми несъзнателно забави ход и Чарли скъси крачките си, за да върви наравно с нея.

— Винаги има лоцман на борда, но не един и същ. Лоцман от Батън Руж се качва тук. В Чалмет идва ред на лоцман от Кресънт Ривър. В Пайлът Таун вече е сменен с друг. Поразително, нали?

— Не го знаех досега… — Реми си мислеше, че независимо къде е бил натоварен, „Дракон“ е плувал по реката повече от сто мили. И на някакво място по това протежение, както твърди брадатият г-н Ханкс, горивото е било разтоварено на шлепове. Ако е било така, речният лоцман трябваше да го знае. — Чарли… колко време е нужно за разтоварването на един танкер като този тук?

— Не бихме могли да го разтоварим за по-малко от двайсет и четири часа.

— Толкова дълго? — Реми спря изненадана.

Чарли се изкиска.

— Доскоро бяхме доволни, ако свършим тази работа и за три дни.

— Променя ли се нещо, ако разтоварвате на шлепове, вместо в петролопровода?

— На практика не. Скоростта на разтоварване е една и съща.

— А тези лоцмани? — Те сигурно имаха някакъв дневник и можеха да й кажат, къде е бил натоварен „Дракон“ и дали е спирал някъде при пътуването си надолу по реката. — Как може да ги намери човек?

— По телефона.

— Искате да кажете, че ги има в телефонния указател?

— Да. Трябва да погледнете в Жълтите страници. Там ще намерите телефонните номера на трите офиса на Дружеството на лоцманите.

— Значи пръстите ми ще свършат работата — промърмори на себе си Реми и се усмихна, осъзнала, че вече няма нужда да обикаля петролните докове, за да разбере откъде е потеглил корабът.

— Прощавайте, какво казахте? Не ви чух. — Чарли махна с ръка към един малък бял пикап, който форсираше, за да изкачи наклона на дигата.

— Нищо. — Реми се спря до колата си и изчака пикапът да отмине. Когато той се изравни с нея, шофьорът внезапно удари спирачка и закова няколко метра по-нататък.

Вратата веднага се отвори и се появи мъж с тъмен костюм и вратовръзка и очила със златни рамки.

Той изгледа намръщено Реми. Съдейки по дълбоките бръчки между веждите му, тя реши, че той много по-често се мръщи, отколкото се усмихва. Тутакси се стегна, готова да посрещне още една лекция за неупълномощените посетители.

— Реми? Познах те. Какво правиш тук?

Господи, той ме познава! Не беше очаквала това и отново го огледа дискретно, опитвайки се да си спомни нещо. Изглеждаше около четирийсетгодишен. Тъмна и сресана назад коса. По лицето му нямаше никакви особени белези, ако не се смятаха тънките устни. Изражението му бе доста самонадеяно.

— Каква изненада! Не очаквах да те срещна тук! — Реми се преструваше, че го познава, за да спечели време.

— И аз не очаквах да те срещна тук. Какво те води насам? — опита се да се усмихне той, но това явно му беше чуждо. Колко жалко, помисли си Реми, би го нарекла красив, ако не беше това намръщено чело.

— Какво ме води тук ли? — Осъзна, че не може да му каже истината. Щом я познава, значи познава семейството й, а не искаше той да им разкаже с какво се занимава тя.

— Приятелка пише книга и ме помоли да й помогна в проучванията. Един от героите е от флотата, а тя смята, че разбирам от тези неща.

— Твоя приятелка? Коя?

— Работи в музея…

— Разбирам. — Беше ли го убедила? Не можеше да разбере и се опитваше да прикрие колко неудобно се чувствуваше от острия му изучаващ поглед. — Получи ли необходимата ти информация? — Мъжът погледна към Чарли, сякаш разбрал, че той я е предоставил.

— Струва ми се, че да. — Реми извади ключовете за колата от джоба на сакото си и погледна многозначително към пикапа, чийто мотор работеше на празен ход. — Няма да те задържам. Зная, че си зает, а пък аз имам среща с един кон.

— Довиждане, Реми!

Реми изчака камионетката да потегли, после погледна към Чарли.

— Много ми е неприятно, когато става така.

— Какво искате да кажете?

— Познавам го, но не мога да си спомня името му.

— А, това е Карл Мейтланд.

— Разбира се! — Беше й смътно познато, но не можеше да си спомни защо и откъде. Протегна ръка. — Благодаря ви, че ме изпратихте до колата, Чарли, и че така търпеливо отговорихте на всичките ми въпроси.

— Няма нищо. — Мазолестата му ръка стисна нейната.

— И ако приятелката ви се нуждае от допълнителна помощ за книгата си, кажете й да ми се обади. Знам няколко страхотни истории! Тъкмо за книга.

— Ще й кажа.

Докато Реми се качваше в колата си, той извика след нея: