Джанет Дейли - Маскарад

Втренчила се в суровия и скептичен израз на лицето, му Реми осъзна, че повечето от тези неща са верни. Коул Бюкенън не бе част от нейния изтънчен свят, където произходът е всичко, а от теб мълчаливо се очаква да спазваш определени норми на поведение, да завършиш престижна гимназия и колеж и да ходиш по карнавални партита. Почувства се отново хваната в капана на загубата на паметта, която не й позволяваше да разбере дали може да вярва на Коул. Една част от нея искаше да отиде при него и да го приобщи към този момент, но се страхуваше да повярва на инстинкта си — може би за пръв път в живота си…

— Колко си спомня тя за…

Реми позна гласа на Ланс, но в следващия миг Гейб го прекъсна с едно бързо и спокойно:

— Нищо.

— За какво?

— Гейб — намеси се чичо й и сложи ръка на рамото на брат й, — струва ми се, че никой не се сети да ти благодари, дето летя чак до там и я доведе обратно.

Реми понечи да изтъкне, че Гейб не е бил сам и че всъщност Коул първи е влязъл в контакт с нея, но когато погледна към него, той бе с гръб, в едната си ръка държеше куфарче за документи, а в другата — голяма пътническа чанта, нещо преряза гърлото й, защото го видя да се отправя към изхода, без дори да хвърли поглед назад.

— Хей, Сладки Бузи — щракна Ланс с пръсти пред лицето й, — да не би и да си оглушала?

— Извинявай… Не слушах… — Все още смутена и объркана от внезапното тръгване на Коул, Реми с мъка насочи отново вниманието си към своето семейство, местейки разсеяно поглед ту към един, ту към друг. — Та какво каза?

— Няма значение — отвърна баща й, поглеждайки я нежно и загрижено. — Марк беше прав. Полетът е изтощителен. Трябва да те заведем вкъщи, за да си починеш. — Бръкна в джоба си и извади връзка ключове. — Докарай колата, Гейб, за да натоварим багажа.

Реми изведнъж откри, че е много уморена. Това бе един толкова дълъг и объркващ ден, с толкова много събития, толкова много лица и нови имена… А заедно с умората се бе върнало и тъпото туптене в главата й. Утре щеше да има достатъчно време да подреди всичко…

Изгряващото слънце проникваше през утринната мъгла и придаваше на въздуха необичайна кристалност. Беше влажно и хладно, затова Реми пъхна по-дълбоко ръце в джобовете на двуредното си сако от черна вълна, доволна, че си е сложила златистия пуловер отдолу и вълнения панталон.

Събудила се бе на разсъмване и беше прекалено неспокойна и изнервена, за да остане в стаята си, докато другите се размърдат. Първата й мисъл беше да поброди из къщата, за да види дали обстановката ще събуди някакви спомени, както предполагаше д-р Жерве. Мина през приемната, после отиде в солариума с плетените мебели и многобройните саксийни растения. Някакво вътрешно напрежение обаче й пречеше да възприема нещата около себе си. А и навсякъде я преследваше празнота и кухото ехо на собствените й стъпки.

Накрая нещо я привлече навън, в забуления от мъгла двор. Над затопления плувен басейн се виеше пара. През цялото време нещо я бе подтиквало да излезе и натискът ставаше все по-силен и по-силен. Този натрапчив импулс беше някак свързан с онова чувство, че трябва да бъде някъде, че е нужна някому.

Накрая отстъпи и остави бележка в стаята си, в която казваше на родителите си, че излиза да се поразходи. Напусна тихата спяща къща и тръгна, оставяйки инстинкта да я води, надявайки се, че това ще й позволи да си спомни. Качи се на трамвая на улица Сейнт Чарлз и отиде с него до Канал Стрийт. После пресече и навлезе във Френския квартал.

Докато бродеше по тесните улички на Вийо Каре, през цялото време усещаше неподвижността и спокойствието наоколо. Беше прекалено рано за тропота на коне, улични музиканти, мимове и художници, прекалено рано и за хората, празнували предишната нощ на Карнавала. Сякаш целият град бе неин. Тогава видя как някакъв мъж по тениска и къси гащета повдигна пердето на един прозорец на втория етаж и замаяно се загледа в ранното утро. Женски ръце се обвиха около кръста му. Устата му се изви в ленива усмивка и той пусна пердето. Реми също се усмихна, малко тъжно, отново завладяна от собствените си копнежи, които се засилиха от потискащата пустота на улицата.

Продължи да върви. Погледът й поглъщаше старите сгради. Разсеяно се възхищаваше на меката красота на гипсовите фасади и на дантелените перила на балконите. Нищо не подсказваше за скритите отзад дворове. Беше ли изобщо едно нещо такова, каквото изглежда? Това бе Френският квартал, но архитектурата беше испанска.