Джанет Дейли - Маскарад

Меките мелодични звуци на кларнет се разнесоха из тишината. Реми спря, за да определи откъде идва музиката. На един балкон седеше някакъв негър, все още с бяла риза и черен костюм от предишната нощ. Подпрял крака на перилата, той свиреше своята песен на утринното слънце. Беше мека, тъжна и изпълнена с копнеж.

Ню Орлиънс, помисли си Реми. Зад фасадата на диво веселие и еротика се таеше неуловимата меланхолия. Родината на джаза и на блуса. Как казваха французите? Тъжните тропици…

Отново тръгна, почувствувала нужда да се махне от този сладко замислен кларнет. Вече не търсеше тишината и самотата на квартала. Имаше едно място, което никога не беше спокойно. Реми се насочи към него. Вървеше по алеята между Кабилдо и катедралата Сейнт Луис с нейните три островърхи кули. Когато отмина площада и доближи историческите стаи под наем Понталба, профуча летящ сребърен облак от гълъби и раздвижи аромата на плодови банички и прясно сварено луизианско кафе.

Реми си взе една чашка от Кафе дю Монд, изкачи се на дигата и се загледа в мътната, миришеща на пръст река Мисисипи. Часовникът на катедралата удари кръгъл час. Камион проръмжа на Дикейтър.

По реката винаги кипеше някаква дейност, винаги нещо се движеше. Влекачи и шлепове, търговски кораби и танкери, лодки и водни колела. Трафикът беше натоварен — океанските съдове се плъзгаха бавно покрай източния бряг, а шлеповете за разтоварване се придържаха до западния.

Реми сръбна глътка кафе и обви чашата с ръце, поемайки топлината й. Миризмите, гледките, звуците й харесваха. Един танкер се движеше надолу по реката. Чуваше шума на двигателите му. Някъде от горната част на течението дойде дълбокият гърлен звук на корабна сирена.

Докато наблюдаваше всичко това, внезапно нещо друго премина през съзнанието й — толкова бързо, че й трябваше цяла секунда, за да осъзнае, че това е образът на друг танкер, обвит от мрак и мъгла. Не си спомни нищо друго. Вгледа се съсредоточено в съда, който плуваше надолу по реката. Искаше да върне картината, но не успя.

Обърна се и тръгна нетърпеливо по дигата срещу течението. Стигна района на пристанището и продължи. Тогава видя отстрани на една постройка знака на компанията — същия като на визитната картичка на Коул. Спря поучудена. Подсъзнанието ли я беше довело тук? И защо?

Заразглежда внимателно сградата — поолющена и мръсничка, както повечето на пристанището. Напрегна се, но не успя да си я спомни. Случайно ли се бе натъкнала на нея? Отхвърли тази възможност и я заобиколи.

До брега бе закотвен лъскав търговски кораб. Високият кран върху палубата прилежно разтоварваше трюма. Известно време Реми стоеше и поглъщаше гледката пред себе си — тежкото ръмжене на крана, виковете на пристанищните работници, миризмата на дизел, аромата на река…

Дълго и ниско, подобно на вълчи вой изсвирване прониза въздуха, последвано от едно грубо закачливо:

— Хей, сладурче, кво шъ правиш довечера?

С крайчеца на окото си Реми мярна мургавия докер, който я оглеждаше с широка усмивка. Той се обърна да каже нещо на другаря си и в този момент до него се приближи един по-нисък и по-слаб мъж, облечен с бяла риза с къси ръкави, който държеше в едната си ръка подложка за писане, а джобът му бе пълен с химикалки и моливи. Той каза нещо на този, който й беше подсвирнал. Говореше обаче прекалено тихо, за да може Реми да чуе, но тонът му явно бе ядосан.

Внезапно проблесна някакъв спомен и отклони вниманието й. После изчезна. Отново се съсредоточи върху кораба на дока — нещо й казваше, че споменът е свързан с него.

Усети присъствието на мъжа, който бързо се бе приближил до нея чак когато й заговори:

— Много съжалявам, г-це Жарден. Пустият му Боско, не искаше да ви обиди. Той не знае коя сте.

— Няма нищо.

— Рано сте станали тази сутрин. Искате ли нещо, г-це Жарден?

Долови квебекски акцент, но това не й помогна с нищо.

— Не. Просто се разхождам. — Забеляза знака на компанията върху комина на кораба. — Как е името на този кораб?

— „Кресънт Лейди“, току-що пристигна.

Нещо светна в паметта й, но отново си отиде толкова бързо, че не можа да го улови. Напрегна се да си спомни, съвсем забравила за мъжа, който се суетеше загрижено около нея. Беше нещо важно! Със сигурност.

— Извинете ме, г-це Жарден, трябва да се връщам на работа. Ако имате нужда от нещо, кажете на някое от момчетата да повика Хенри.

— Благодаря. — Отговори автоматично, без в действителност да е чула какво й казва. Имаше още проблясъци. Стоеше неподвижно. Опитваше се да не мисли, чакаше те сами да се прояснят. Изобщо не забеляза отдалечаването на мъжа. Не усещаше и насочените към нея погледи, нито приглушените гласове около себе си — присъствието й явно пречеше на грубото приятелско общуване и ограничаваше разговорите само до текущата работа.