Джанет Дейли - Маскарад

Той стисна ръката й. Стори й се, че му стана приятно от думите й.

— Може ли някой баща да не обича дъщеря като теб? — Погледът му се спря върху синкавото петно до устните й. Лицето му изрази състрадание и болка. — Реми, спомняш ли си изобщо какво се е случило онази нощ?

— Не. Нищо. А специалистът в болницата ми каза, че има голяма вероятност никога да не си спомня събитията непосредствено преди контузията. Тази част от паметта ми може би никога няма да се възстанови.

— Да… разбирам… — Загледа се в ръката й.

— Хайде, Фрейзър. — Намеси се майка й. — Да не се връщаме пак към този ужасен инцидент.

— Да…

— Добре, няма значение дали ме помниш, Реми — обади се друг глас, чиято сърдечност контрастираше със спокойния сериозен тон на баща й. — Искам прегръдка от любимата си племенница.

Реми се обърна към чичо си — една по-стройна версия на баща й с безупречен италиански костюм. Красивите му черти сияеха в усмивка.

— Ти трябва да си чичо Марк — успя да каже, преди той да я привлече в обятията си и да я целуне по бузата.

После отстъпи назад, държейки ръцете й.

— Нека те погледна! — Намигна й. — Не изглеждаш никак зле! — Замълча и въздъхна облекчено. — Ах, Реми, нямаш представа колко се тревожехме за теб!

— И вие нямате представа колко исках да чуя това преди няколко дни, когато се чувствувах съвсем изгубена и забравена — усмихна се тя.

— Нито за минута не сме те забравяли!

Тя отново се засмя.

— Винаги ли знаеш какво трябва да се каже?

— Почти — отвърна Марк, вдигайки рамене в знак на, скромност.

— Реми, не мога да си представя, че си забравила скъпия си братовчед Ланс! — Изрече го един леко подигравателен глас. — Особено като се вземе предвид, че съм на първо място сред любимците ти отзад напред.

Реми се обърна и се постара да посрещне спокойно ленивия насмешлив поглед на тъмните му, почти черни очи.

— В такъв случай, сигурно не трябва да казвам, че се радвам да те видя, Ланс?

Той стоеше пред нея с небрежно пъхната ръка в джоба на надиплените си панталони, в поза на безгрижно спокойствие, граничещо с високомерие. Гъстата му, грижливо и гладко сресана настрани коса имаше почти същия черен цвят като очите му. Устните му бяха по женски пухкави и все пак привлекателни. Когато се усмихваше, горната му устна се свиваше малко саркастично. Гейб имаше право — Ланс беше „дяволски красив“.

— Не зная защо всички се безпокоят за теб. Паметта ти може и да не е в ред, но езикът ти е остър както винаги.

Преди да има възможност наистина да му покаже колко остър е езикът й, три жени се скупчиха около нея и я засипаха с приветствия.

— Изглеждаш отлично, Реми! — заяви едната дъщеря на Марк — южняшка хубавица с гарвановочерна коса, блестящи очи и празна усмивка на царица на красотата. — Когато ми казаха за амнезията ти, си те представих като призрак, с мътни очи и бледо лице. Но ти си си същата!

— Чухме, че са ти направили десетина шева по главата — намеси се другата, протягайки врат да ги види.

— Не са десетина…

— Добре, колкото и да са, не се виждат. Косата ти ги скрива. Не си, ли щастлива, че не е къса? Само като си помисля колко смешна щеше да бъдеш с остригано място по средата на главата.

— Просто щеше да носи шапка, Даяна — подхвърли първата, което означаваше, че тя трябва да е Кети — по-голямата.

— Жалко… — въздъхна Даяна, която представляваше по-малко красивата версия на сестра си. — Според „W“ шапките са на мода този сезон.

— Реми, вярно ли е, че не си спомняш нищо? — успя най-накрая да попита леля й Кристина — закръглена матрона, която очевидно се бе отказала да се състезава по хубост с дъщерите си.

— Да, вярно ли е? — пое щафетата Кети. — Нищо? Дори за…

— Сега не е моментът да затрупвате Реми с въпроси — прекъсна я Марк. — Току-що е слязла от самолета след дълъг и много изтощителен полет. Ще ни разкаже историята си по-късно, след като си отпочине.

— Всички ние умираме от нетърпение да я чуем — отново подхвана Кети, после добави с нотка на раздразнение и завист: — Амнезия… Все на теб, Реми, ще ти случи нещо страшно необикновено!

— Не е нарочно, уверявам те — усмихна се Реми. Това бърборене й се струваше смътно познато. Без съмнение я е дразнело в миналото, но не и тази вечер, не и докато стоеше, заобиколена от семейството си и чувството за близост.

Плъзгайки небрежен поглед по всички, забеляза, че Коул го няма. Завъртя леко глава и го откри — стоеше самотен доста далеч от тях. Изведнъж я връхлетя усещането, че той е външен и чужд човек. През съзнанието й премина вълна от неканени гласове: „не е като нас“… „методите му се различават от общоприетите“… „вроден ум“… „не е подходящ“… „безпощаден и хитър“…!