Джанет Дейли - Маскарад

— Малкият ти шанс дойде, а ти казваш просто „нищо“.

— Виждам, че си се пременила за случая. — Седна. Беше вдървен и напрегнат, а инстинктът му казваше да стане и да си отиде.

— Харесваш ли роклята ми?

— Това не е рокля, а оръжие.

— Ммм, смъртоносно, надявам се — усмихна му се тя предизвикателно.

— А защо си се прицелила в мен? — Облегна се назад на стола, за да увеличи разстоянието и да намали въздействието, която тя упражняваше върху него. Обаче улови шумоленето на коприната, когато Реми кръстоса крак върху крак под масата.

— Откровено ли? — Неочаквано лицето и стана сериозно, а погледът — замислен. — Първоначално дойдох да те видя от чисто любопитство. Исках да се запозная с човека, който не желае да влезе в един от най-елитните клубове на Ню Орлиънс. И ти се оказа — поне отначало — точно такъв, какъвто бях очаквала. След това видях как гледаш онази литография. Не пресмяташе цената й, както съм наблюдавала да правят много колекционери, нито си представяше дали ще впечатли другите. Струва ми се, че разбрах този поглед, защото толкова често аз самата се чувствувам така, когато се изправя пред някоя статуетка от севърски порцелан. — Замълча. Гледаше го и го изучаваше. Сетне, сякаш осъзнала колко сериозна е станала, побърза да се усмихне и взе чашата с вода, а в очите й се появиха закачливи пламъчета. — Нещо ми подсказва, че не си толкова суров, нито толкова студен и циничен, колкото изглеждаш.

Коул се наклони напред. Чувстваше се неловко.

— Свърши ли вече анализът. Или трябва да проверя дали могат да ни предоставят кушетка?

— Виж, това е интересно.

— Кое? Да ме анализираш ли?

— Не, да те имам на кушетка за един час.

Не си спомняше много от представлението. Беше завладян преди всичко от играта на светлините и сенките върху лицето й при смяната на осветлението на сцената и от отсъствието на каквито и да било пръстени по пръстите й, когато тя пляскаше с ентусиазъм след края на всяка песен. Нейната жизненост, жар и страст — само това помнеше, когато представлението свърши.

Във фоайето на разточително декорирания хотел Коул я водеше през тълпата.

— Чудя се колко ли време ще ни отнеме да хванем такси — каза Реми.

— Не си ли с кола тази вечер? — учуди се той.

— Не. Гейб ме докара на път за кантората си, където ще се бори с онова дебело досие. — Хвърли му предизвикателен поглед: — Не си ли случайно в моята посока?

Още една изпусната въображаема кърпичка. Коул имаше чувството, че цял ден пътят му е бил обсипван с тях. И щом вдигнеше следващата и й я подадеше, откриваше, че нещата са отишли по-далеч, отколкото бе планирал. Най-ужасното бе, че искаше точно това.

— Мога да направя така, че да съм в твоята посока.

— Знам, че можеш, обаче ще го направиш ли?

Отговори й след няколко минути, когато й помогна да влезе в колата му. По време на краткото пътуване, до къщата на семейство Жарден в квартал Гардън, нейното благоухание го омайваше заедно с шепота на коприната. Светлините и сенките по Сейнт Чарлз Авеню, нашарено от клоните на старите дъбове, играеха по изящната й скула и деликатното очертание на челюстта й. Коул имаше чувството, че отсега нататък нейният образ ще бъде винаги до него в колата.

Следвайки наставленията й, той свърна от Сейнт Чарлз Авеню, после зави отново и паркира срещу една от многото стари големи къщи, които красяха квартала. Излезе от колата и я заобиколи, за да й отвори вратата. Майка му беше доста старомодна и го бе възпитала винаги да изпраща момичето до входа, а не да го остави до бордюра на тротоара и да отпраши. Това бе прекалено дълбоко вкоренено в него, за да не го направи, дори и да разбираше, че може би в този момент допуска грешка.

Зад изящно изплетената желязна ограда и тъмните сенки на бухналите дървета, белите дорийски колони леко проблясваха на лунната светлина. Докато вървяха към черната порта, той я държеше за лакътя. Реми отвори. Пантите бяха добре смазани и не скърцаха.

Светлините от главното фоайе меко се изливаха през оловното стъкло на прозорците отстрани на голямата дъбова врата и образуваха блестящи локви върху кипарисовия под. Когато стигнаха входа с лъскавото месингово чукче, Реми се обърна и му подаде ключ. Коул се втренчи в него, съзнавайки, че ако го вземе, това означава да вдигне още една дантелена кърпичка.

Искаше изражението му да остане просто любезно, докато взимаше ключа от протегнатата й ръка и го пъхаше в ключалката. Бързо го завъртя, напомняйки си, че това не беше среща и не се налагаше да я целуне за лека нощ. Изобщо не трябваше да я целува. Завъртя топката и бутна вратата. Когато се обърна, тя вече бе протегнала ръката си с дланта нагоре. Той се поколеба, после пусна ключа в средата.