Джанет Дейли - Маскарад

— Коя е Нати?

— Нашата готвачка. Тя е толкова отдавна при нас, че вече е член на семейството.

— Разбирам. — Веднага си представи яка бузеста негърка, но не каза нищо. Хората от нейния кръг винаги разполагаха с подобна връзка, за да изтъкват либерализма си.

След известна пауза, през която Реми го разгледа спокойно с прямия си поглед, каза:

— Помпано. Звучи добре. Изкушавах се и аз да си поръчам. Любител ли сте на морската храна?

— Любимото ми ядене е червен боб с ориз. — Бе се надявал да я шокира с каруцарския си вкус, но остана излъган.

Тя се засмя. Дързост проблесна в очите й.

— Не казвайте на Джоузеф, но и на мен това ми е любимото. — Взе чашата си със сухо розе, която келнерът бе поднесъл заедно с бърбъна на Коул.

— Нати готви най-хубавия червен боб, който съм вкусвала — мазен и пикантен. Сервира го върху пухкав ориз. А сосът е домашен, тя сама го прави. Трябва някой път да дойдете у нас на обяд.

— Страхувам се, че съм твърде зает, за да ходя на гости, г-це Жарден.

— И аз така чух. Между другото, брат ми е убеден, че сте работохолик.

— Може би, ако баща ви и чичо ви обръщаха повече внимание на бизнеса и по-малко се занимаваха с гости, нямаше да има нужда да работя толкова много.

— Само си го изпросих. — Реми чукна закачливо чашата си в неговата, отпи малка глътка вино и я постави отново на масата. — В автобиографията ви не видях нищо за вашето семейство. Сигурно имате?

— Имам.

— Братя и сестри?

— Не.

— Родители? Къде са те?

— Баща ми почина, когато бях осемгодишен. Майка ми живее тук, в Ню Орлиънс.

— Така ли? Виждате ли я често или… сте много зает? — Усмивката смекчи язвителността на думите й.

Може би заради тази усмивка отговаряше на въпросите й, вместо да й каже, че темата не я засяга.

— Обикновено се отбивам в магазина й веднъж седмично. Понякога й гостувам на вечеря.

— Какъв магазин държи?

— Малък антиквариат.

— Наистина? На Роял?

Поусмихна се малко кисело.

— На Мегазин.

Джоузеф се върна с предястията. Щом се оттегли, Реми набоде парче стрида с вилицата си.

— Какви антики продава майка ви?

— Стилни играчки, дантели, старинни украшения.

— А как се казва магазинът?

— „Лимоненото дърво“. Защо?

— Любопитство. — Грациозно повдигна рамене, при което тънката материя на роклята прилепна върху гърдите й, очертавайки за миг тяхната закръгленост — нещо, което му се искаше да не бе видял. Обаче колкото повече се бореше със себе си, толкова по-силно го привличаше тя сексуално. Чувствуваше го и докато вървяха към ресторанта, и при посещението й в кабинета му, дори в мига, в който я видя за пръв път преди шест месеца.

Насочи вниманието си към скаридите, мъчейки се да отпъди тези мисли.

— Не трябваше ли на този обяд да говорим за бизнес?

— Никога не съм го казвала. Казах, че бих искала да ви опозная по-добре. — Замълча, взе парче стрида и го поднесе към устата си. — Между другото, къде успяхте да намерите онази литография?

Коул се поколеба за миг.

— Когато бях в Лондон миналия месец, имах малко свободно време между различните срещи. Тогава се отбих в Кристи. Тя беше там.

— Кристи? Наистина? Там премина обучението ми по френски порцелан от осемнайсети век. — Усмихна се разсеяно, сякаш току-що си бе спомнила нещо. — Чудя се дали Жак Чакала е още там.

— Кой? — сви вежди Коул.

— Абсолютно непоносим човек. Французин. Авторитет. Никой не можеше да му излезе насреща. И смехът му беше като на хиена. — Вдигна вежда. Очите й блестяха от удоволствие. — Няма да повярвате колко усилия хвърляхме, за да го накараме да се разсмее, особено ако наоколо имаше някой важен клиент.

— Мисля, че мога.

— И аз си помислих, че можете. — Усмихна му се и отново се зае с предястието си. — Колекционирате ли спортни литографии?

— Съмнявам се, че пет-шест литографии се считат за колекция по вашите стандарти.

— И какви са моите стандарти? — Изглеждаше развеселена.

— Сигурен съм, че вашите приятели колекционират оригинали, а не репродукции. Но това е всичко, което мога да си позволя.

Реми взе чашата с вино и я доближи до устните си. Продължаваше да го гледа. Накрая промълви до ръба:

— Нямате много високо мнение за мен, за семейството ми и за приятелите ми.

Той се поколеба, но реши да бъде откровен:

— Честно казано, нямам.

— Защо? — Разглеждаше го замислено и с любопитство.

Коул свърши със скаридите, остави вилицата и хладнокръвно посрещна мълчаливото предизвикателство на нейния поглед.