Джанет Дейли - Маскарад

Поправи грима си, докосвайки със спиралата краищата на миглите си, с ружа — скулите си и с прасковеното червило — устните си. Щом свърши, пусна студената вода и подложи отдолу китките си. Напразно се опитваше да охлади вълнението, което пулсираше през нея. После избърса ръцете си в една кърпа с инициалите на компанията и взе чантичката си от поставката до мивката.

Когато излезе от тоалетната, веднага забеляза Коул в кухничката. Главата му стигаше почти до сводестия таван. В едната си ръка държеше порцеланов кафеник, а в другата — чаша. При звука от затварянето на вратата на тоалетната той се обърна и непроницаемият му поглед се фокусира върху нея.

— Кафе? — Реми понечи да приеме, после си спомни, че при пътуване със самолет кофеинът често усилва отпадналостта. Сякаш прочел мислите й, Коул уточни: — Без кофеин е.

— Тогава ще изпия една чаша.

Застана на входа на кухничката. Наблюдаваше го. Когато й подаде чашата, пръстите им неволно се докоснаха.

Погледите им се срещнаха и отново я прониза споменът за това как се бе чувствувала, когато ръцете му я любеха. Спомни си невероятната хармония и дълбоките чувства, които сега се колебаеше да нарече любов.

Нещо грубо проблесна в чертите на слабото му лице и изтъни линията на устата му. Тогава той рязко се обърна да потърси още една чаша в шкафчето. Беше ли разбрал съмненията й? Може би. А тя наистина се съмняваше — и в своите чувства, и в неговите.

— Защо не ми каза, че сме скъсали, а ме накара да мисля, че само сме се карали? — Обви чашата с ръце, сякаш имаше нужда от нейната топлина.

Погледна я и се усмихна хладно.

— Сигурен бях, че Гейб ще побърза да ти го каже.

— Защо не ми призна? Не ти ли се струва, че това е измама?

— Сигурно сега съжаляваш за случилото се… — Поднесе чашата към устните си.

— Да, съжалявам. — Наблюдаваше го как отпива бавно. Разбрала изведнъж грешката си, премести поглед от устата към очите му. Искаше й се сърцето й най-после да се укроти. Независимо от всичките й съмнения, той продължаваше да я привлича силно. — По-добре да бях почакала да си спомня за нашата любовна връзка и чак тогава да подновя сексуалната. — Погледна надолу към чашата си. — Иска ми се… — Не довърши, спря я ненужността на фразата.

— Но не и на нас двамата — отбеляза тихо Коул.

Погледна го.

— А на теб какво ти се иска?

В очите му проблесна копнеж и малко гняв, че е издал този копнеж.

— Иска ми се да бях казал на госпожа Франке, че съм страшно зает и никога да не ти бях позволил да минеш през онази врата.

Бяха й необходими няколко секунди, за да схване казаното.

— Когато си се приближил на по-малко от три метра до мен?

— Да.

— Ще ми разкажеш ли? — Беше повече от любопитна да научи обстоятелствата, които ги бяха събрали. — Коя я е госпожа Франкс?

— Секретарката ми.

Загледа се в Реми и започна да си припомня онзи ден — острото бръмчене на вътрешния телефон и своя разсеяно кратък отговор…

— Да, какво има? — беше попитал Коул, без да вдига очи от отчета за месец юли.

— Госпожица Жарден е тук и иска да ви види.

— Кой? Намръщи се.

Последва кратко мълчание, после секретарката му заговори отново — леко припряно, леко объркано.

— Реми Жарден.

— Дъщерята на Фрейзър? — Смръщи чело още повече. — Какво… Няма значение. — Затвори шумно отчета и се облегна назад в креслото. Завладя го любопитство, напук на здравия разум. — Поканете я да влезе.

Почти веднага топката на вратата се завъртя. Когато я видя, Коул машинално се изправи — обноските, на които майка му толкова държеше, се бяха вкоренили дълбоко в него. Колкото и невероятно да му се струваше, Реми Жарден изглеждаше по-привлекателна, отколкото си я спомняше от единствената им кратка среща преди няколко месеца. На изкуствената светлина в стаята косата й беше като старо злато и подсилваше бледата мургавина на кожата й. Красивото й лице с правилни черти бе оживено от някакво топло, искрено любопитство.

Докато пресичаше стаята, шумоленето на кораловия шантунг привлече погледа му към лятната й рокля — полупрозрачна, тя падаше свободно върху естествените й извивки. Забеляза, че разглежда помещението — стандартен, старовремски кабинет на администратор, за облицоването на чиито стени е била пожертвана цяла махагонова горичка. На устните й се появи усмивка, когато забеляза портрета на дядо си, който висеше на обичайното си място. Спря пред масивното бюро. Златистите петънца на кафявите й очи блестяха привлекателно от топлота и радост.