Джанет Дейли - Маскарад

Така ли беше в действителност? Логически беше издържано. Един човек, израсъл в мръсотията, нищетата и насилието на Алджиърс и по-късно издигнал се до президент на голяма параходна компания, очевидно трябваше да бъде енергичен и амбициозен. И след като е вкусил от сладостта на властта, би могъл да пожелае още.

— Какво бих могла да му дам аз? — Вдигна очи към Гейб. В погледа й се четеше любопитство и обърканост.

— Ти притежаваш значителен дял от компанията и си член на управителния съвет. А и семейството разполага с известно влияние.

Последното й се стори преднамерено омаловажаване, но реши да не се спира на него. Тъй като самата тя не помнеше нищо, ценеше всяка капка информация и се мъчеше да я осмисли и да намери онова, което да й обясни чувството за беда.

— Спомена, че Коул изправял на крака компании? Значи ли това, че Кресънт Лайн изпитва финансови затруднения?

Той сви рамене.

— През последните няколко години понесе загуби — нищо драматично, нищо прекалено обезпокоително. Всяка компания си има своите лоши периоди.

— Значи затова сте го наели… — Разсеяно прокара ръка по вече почти изсъхналата си коса, опитвайки се да сглоби нещата.

— Не. Татко искаше да се оттегли. Той е отдал трийсет години на компанията, а Марк никога не се е занимавал пряко с търговската дейност.

— Марк? Кой е Марк?

— Братът на татко, нашият чичо. — Изгледа я намръщено, после челото му се проясни. — Забравих. И него ли не си спомняш?

— Не, не си го спомням.

— Той е с няколко години по-млад от татко — кафяви очи, тъмна, къдрава, леко посивяла коса. — Гейб спря, обмисляйки какво друго да й разкаже за него. — След смъртта на дядо двамата братя поеха ръководството на компанията. Марк отговаря за връзките с обществеността, но всъщност върши много повече неща. Той е говорителят на Кресънт Лайн, той се занимава с трудовите отношения, той е лицето на компанията. Феноменална личност. Помни по име всички служители, дори най-новите. Отива на доковете, сваля сакото и вратовръзката си и така разговаря с работниците на бира, сякаш е един от тях. Същата вечер слага бяла вратовръзка и фрак и коментира висшата политика с лекотата на дипломат. Всички го обичат. Толкова е очарователен и сърдечен, че е невъзможно да не го обикнеш.

Единственият образ на чичо си, който виждаше, бе току-що нарисуваният от Гейб.

— Съжалявам… Не мога да си го спомня…

— А сина му Ланс? Той ми е връстник, разликата ни е само няколко месеца. Работи също за компанията, в счетоводството. — Наблюдаваше дали думите му са открехнали някаква вратичка в паметта й, но не откри нищо такова. — Ти не харесваш Ланс.

— Защо?

— Смяташ, че е прекалено зает със себе си и че се отнася малко презрително към жените.

— А така ли е?

— Вероятно. Но след като те са готови да легнат с него, щом ги погледне, не е за учудване, че не ги уважава много. Навремето, когато учехме заедно в гимназията, му завиждах. Почти го бях намразил. В негово присъствие нито едно момиче не ми обръщаше внимание.

— С това сигурно искаш да кажеш, че е красив?

Гейб се засмя.

— Изразът „дяволски красив“ сякаш е измислен заради Ланс — тъмна коса, тъмни очи и сексапилен мрачен поглед. Той е от онзи тип хора, за които майките предупреждават дъщерите си, а бащите ги посрещат на вратата с пушка в ръка — но момичетата си загубват ума по тях.

— Ерген? — Усети отвращение. Дали това беше някакъв спомен или реакция на казаното? Не можеше да определи.

— Ерген? Не. Женен е от три години, има син, а второто дете е на път.

— С други думи, женен плейбой — заключи Реми малко кисело.

— Нека бъдем справедливи — запротестира Гейб в защита на братовчед си. — Ако си на прием и непрекъснато ти предлагат апетитни неща, ще имаш ли волята всеки път да отказваш? Никой човек не е толкова силен, Реми.

— А Ланс е малко по-слаб от останалите? Ти каза, че той работи в счетоводството на компанията?

— Да. Но нито Ланс, нито аз имахме желанието и квалификацията да я оглавим. Значи трябваше да погледнем навън за някой, който да смени татко.

Звънецът иззвъня, последван от глас със силен акцент:

— Румсървис.

— Това трябва да е кафето — Реми машинално отиде до вратата.

Сервитьорът се появи във всекидневната с изящен поднос. Остави го, подреди порцелановите чаши и чинийки, после сметаната и захарта, и намести вазата с цветя, напълно равнодушен към абсолютната тишина в стаята. Накрая взе чайника от алпака.

— Да ви налея ли, мадам?