Джанет Дейли - Маскарад

Без да бърза, събра дрехите от пода на всекидневната и ги занесе в спалнята. Остави тези на Коул върху неговия куп, а своите — в другата спалня, където пиколото бе оставило нейния багаж. Отвори по-големия куфар и започна да разглежда дрехите, опитвайки се да реши какво да облече.

Звънецът прекъсна заниманието й. Обърна се стресната. Не очакваше да изпълнят така бързо поръчката. Както беше боса, изтича до вратата, преди сервитьорът да е звъннал пак и да е събудил Коул. Отключи я с едната си ръка и машинално я отвори широко с другата.

Навън стоеше някакъв мъж в син костюм, който носеше шлифер и черно кожено куфарче. Напрегнатото, разтревожено изражение изчезна от лицето му и се смени с облекчение.

— Реми! Това си ти. Слава богу! — Мъжът влезе, припряно постави куфарчето на пода и метна отгоре шлифера си, като през цялото време не отделяше очи от нея.

Докато се взираше в него, образът изплува — лице, озарено от сърдечен смях, кафяви очи с присвити ъгълчета, паднал върху челото своеволен кичур тютюнева коса.

— Гейб?

Проблясъци от детски спомени нахлуха в главата й — спомени как Гейб я люлее на старата въжена люлка, как яздят един до друг покрай дигата, как безмилостно я дразни за първата й среща. Гейб, винаги засмян, винаги бодър, винаги безгрижен. В кафявите очи на тази зряла версия на брат й, която сега стоеше пред нея, не проблясваше и капчица палавост, но смехът беше там, този път примесен с радост и облекчение. Когато той разтвори ръцете си, Реми се хвърли в тях.

— Не мога да повярвам!

— Щях да дойда по-рано тук, но… Коул беше взел самолета на компанията до Марсилия и трябваше да хвана граждански полет. Имаше закъснение заради някаква техническа повреда и… — Той спря и въздъхна тежко и щастливо. — Колко е хубаво да те видя, Реми! Никога друг път не изчезвай така! Щяхме да преобърнем света, докато те намерим.

— И аз не бих искала такова нещо да ми се случи отново.

— Когато видях снимката, бях сигурен, че си ти. Това е най-лошата ти снимка. Тези превръзки и синини… Какво се е случило?

— Не знам… По-точно, не си спомням.

— Значи онова за амнезията е истина? — Изражението му стана сериозно, дори мрачно. — Нищо ли не си спомняш?

— Не. Само теб. Ти си първото нещо, което си спомних. — Млъкна и хвана ръцете му, съзнавайки силната връзка между тях двамата. После вдигна поглед да разгледа това ново, по-възрастно лице на брат си. — Ти си се променил… Вече не си закачливият, засменият, лудият брат тийнейджър. Пораснал си и си станал отговорен възрастен човек. — Усмихвайки се, го тупна по ревера на синьото сако. — Май си станал и консервативен?

— Днес такива дрехи носи всеки добре облечен адвокат — отвърна той с усмивка.

— Ти си адвокат?

— Това беше най-доброто, след като не станах актьор.

Тя се разсмя.

— Винаги си бил слаб актьор… — После внезапно си спомни: — Ти си специалист по морско право?

— Със семейство в параходния бизнес, какво друго бих могъл да избера? — Направи пауза и пак стана сериозен. — Толкова много се безпокояхме за тебе, Реми! Аз… Татко беше почти убеден, че си отвлечена или убита.

— Как ми се иска да си го спомня… — Намръщи се от отсъствието на какъвто и да било образ, на каквото и да било усещане или впечатление от споменаването на баща й. — Може би когато го видя… Колко лошо, че не е дошъл с теб.

— Искаше, но не можеше.

— Защо? — Отново чувството за беда. — Случило ли му се е нещо? Болен ли е?

— Не, просто… просто нямаше да е разумно. Между впрочем — усмихна се бързо, сякаш да прикрие това малко колебание, и я прегърна през раменете, — имаш до себе си брат адвокат, който ще е много по-полезен при някакви трудности с митницата или имиграционните власти. А къде е Коул?

— Той сп…

— Тук съм. — Коул стоеше в рамката на вратата на спалнята и спокойно напъхваше краищата на една чисто нова риза под колана на шоколадовите си панталони. — Виждам, че си го направил, Гейб.

— Да, най-накрая. — Въпреки че брат й се усмихна приветливо на Коул, тя усети промяна в държанието му — една неясна, едва доловима резервираност. Защо? Не обича Коул? Или просто се е изненадал, че той е тук? — Благодаря ти, че си взел Реми от болницата — добави Гейб.

На Реми й се стори, че тази благодарност не е искрена, а е продиктувана от желанието да се спази добрият тон. Не долови обаче някаква враждебност у брат си. Само предпазливост.

— Няма нужда от благодарности, Гейб — отвърна Коул.

— Ако вие двамата ме извините, ще си сложа сакото и ще отида да се погрижа за събирането на екипажа, така че да отлетим за Ню Орлиънс.