Джанет Дейли - Маскарад

Тя беше измамно малка и нежна. Всичко в нея бе съвършено пропорционално. Но той знаеше, че в тези деликатни форми се крие голяма мощ. Не толкова физическа, колкото душевна сила, идваща от несломимата воля — воля, която й даваше смелостта и твърдостта да бъде точно такава, каквато е. И тази нейна сила можеше да го кара да я жадува, да му причинява болка, да го прави уязвим.

Но това нямаше никакво значение сега, когато си играеше с гърдите й — с ръце, с уста, с език — и чуваше нейните въздишки, хлипания, стенания.

Прокара ръка по крака й и я задържа върху нежното й задниче. Тя потрепери.

— Как съм могла да забравя тези усещания? Как съм могла, Коул?

Не знаеше какво да й отговори.

— Има ли значение? Има ли значение сега?

— Не… Люби ме, Коул.

Целуваше я, а под него тя цялата бе движение. Ръцете й, устните й, тялото й го желаеше. Знаеше, че тя не може да разбере неотложността, която я тласка. Не можеше да осъзнае, че може би за последен път са заедно. Но той го разбираше.

В този момент и на това място тя му принадлежеше. И той на нея. Това бе единственото сигурно нещо. Не бе достатъчно, но това бе всичко, което имаше. И той го взе.

Прошепна името му и впи зъби в рамото му.

— Не ме карай да чакам повече, Коул!

Не можеше да й устои — нито тогава, нито сега. Усети тръпките й, когато се прехвърли върху нея и разтвори краката й. Когато проникна в нея, тя произнесе името му. Беше гореща. Беше стегната. Беше влажна. Почувствува как увива крака около него, а бедрата й го привличат по-плътно. Натискът се усили като приближаваща лятна буря. Светлина… вятър… топлина. После бурята се развихри. Освобождаването ги връхлетя като поток.

Легнала удобно върху сгъвката на ръката му Реми се сгуши по-плътно и прокара буза по гърдите му. Чудеше се на своята двойствена реакция, която я караше да чувствува върховна задоволеност и едновременно с това да бъде изпълнена с енергия.

Вдигна глава назад и го погледна. Не можа да се сдържи и прокара пръсти по острата линия на челюстта му.

— Винаги ли е така с нас двамата?

— Невинаги… — В усмивката, която й подари, имаше чувствена леност. — Понякога е по-добре.

— Невъзможно!

Хвана ръката й и притисна пръстите й към устните си.

В очите му се появиха дяволити пламъчета.

— Може и да имаш право.

Тя се разсмя от изненада. Признанието опровергаваше типично мъжкото хвалене за сексуална мощ, което очакваше да чуе.

— Ти ме смайваш!

Погледът му стана малко по-сериозен.

— Опитай се да не го забравиш. — Помълчаха известно време, после Коул каза: — Най-добре е да ставаме, Реми.

Издаде тих звук на несъгласие.

— Още не! Толкова ми е приятно.

Ръката му се постегна около нея — в мълчалив знак, че могат да останат така известно време. Тя затвори очи, вдишвайки мускусния аромат на тяхната страст, който още се носеше във въздуха. Искаше й се да може да задържи този момент, да си стои така, без да й се налага да си спомня. Последната мисъл я накара да се намръщи. Защо не искаше да си спомня?

Напрегна се. Нещо проблесна в съзнанието й. Беше свързано с Коул. Беше сигурна в това по същия странен начин, както беше сигурна, че са любовници, без в действителност да си спомня нищо за тяхната връзка.

Лежеше и се напрягаше да извика от паметта си спомена за онова неопределено чувство за беда. Не можа. Беше й се изплъзнало.

Въздъхна разочаровано. Предишното й задоволство изчезна, вече не я свърташе на едно място.

— Мисля, че е по-добре… — Когато се надигна да стане, ръката на Коул се отпусна на леглото. Той спеше дълбоко.

Усмихна се и посегна да го събуди, но гледката на грубите му мъжки черти, умиротворени от спокойствието и невинността на съня, я спря. Реши, че нищо не пречи да го остави да поспи още малко, и тихо се измъкна.

Отиде безшумно до банята и затвори вратата след себе си. Взе си набързо душ, надяна хотелската хавлия и се подсуши. Предпазливо отвори вратата към спалнята и се огледа. Коул лежеше точно в същата поза.

Придвижи се безшумно до купчината дрехи на пода и започна да ги събира, припомняйки си как припряно се бяха съблекли. Старателно ги раздели на „негови“ и „мои“. После отиде във всекидневната, за да събере и останалите.

Върна телефона на писалището, поколеба се и погледна пак към спалнята. Импулсивно вдигна слушалката и поръча кафето, което Коул желаеше при пристигането. Почувствува се доволна от себе си — когато той се събуди, ще му го сервира в леглото. Хареса й идеята да го поглези малко.