Джанет Дейли - Маскарад

Не успя да анализира това доста категорично впечатление, защото изведнъж се намери изправена лице в лице с Коул. Каменният му сив поглед я пронизваше, сякаш търсеше нещо. За миг въздухът около тях като че ли щеше да изпращи от напрежение. Стоеше, без да помръдне, и се питаше за какво ли мисли той. Какво ли иска?

— Ще влезем ли?

— Разбира се. — Завъртя се рязко и се отправи към входа на хотела, усещайки широките му крачки до себе си.

Погледът й се плъзна по великолепния интериор. Негреско бе един от многото разкошни хотели по Лазурния бряг, но притежаваше собствен стил и блясък. Беше официално обявен за архитектурен паметник, макар на Реми да й се струваше, че по-точно би било да го нарекат паметник на разточителство. Използуван като болница по време на Втората световна война, по-късно бе помпозно реставриран. За опитното око Кралският салон с огледален купол и мраморен под би бил просто едно крещящо помещение, украсено с ефектни дрънкулки, обаче едноцветният полилей бе от кристал Бакара, а тапетите на стените — автентичен Гоблен.

Докато вървяха към рецепцията, ръката на Коул се премести на кръста й и усещането от нея прогони всичко друго. Реми почувствува силен копнеж — желание за интимност, желание да докосва и да бъде докосвана. Защо? Толкова ли отдавна не е била с мъж?

— Омъжена ли съм?

— Не. — Дори въпросът да бе неочакван за него, той с нищо не го показа.

— Разведена?

— Не.

— Била ли съм някога близко?

— До кое? До брак или до развод?

— Не би ли трябвало да е до брак? — прие тя с усмивка предизвикателството, а по бузите й се появиха трапчинки. — Доколкото мога да разсъждавам, бракът би трябвало да е преди развода.

— Да, била си. — В изражението му се появи някаква отчужденост. — Била си сгодена.

— И какво се е случило?

— Той се удави при злополука с лодка в езерото Поншартрен.

— Как се казваше?

— Ник Остин.

Говореше ли й нещо това име? Имаше само някакво смътно усещане за нещо… за някого… Отдавна, много отдавна. Тогава осъзна лаконичността на Коул и вдигна глава. Срещна погледа му — странно студен и отчужден.

— Не си го харесвал?

— Не го познавах.

Отново лаконичност, сякаш се чувствуваше засегнат от споменаването на бившия й годеник. Защо? Сигурно не от ревност.

— Коул, ти женен ли си?

Погледна я, преди да отговори, после отмести погледа си.

— Не.

Беше шокирана от облекчението, което почувствува при този отговор, и от чувството за собственост, което изпита непосредствено преди това. Не го последва до рецепцията, където той размени няколко думи с един от служителите. Беше заета с това да свикне с откритието, че чувството за собственост не е нищо друго, освен ревност.

Коул се върна при нея.

— Още не е пристигнал паспортът ти, така че наех апартамент. Струва ми се, че не искаш да чакаме във фоайето.

Тя настръхна от нотката на сарказъм в забележката му и намека, че да чака във фоайето би било под нейното достойнство. Искаше й се да не му остава длъжна, но идването на пиколото я спря.

Мълчаливо се качиха с асансьора и след като влязоха в апартамента, тя отиде до прозореца на богато мебелираната всекидневна, изчаквайки пиколото да изпълни обичайния ритуал и да покаже на Коул всички удобства. Накрая чу щракването на бравата — сигнал, че са останали сами — и се извърна от живописната гледка към тъмносините води на залива.

Без да я погледне, Коул заключи, разхлаби възела на вратовръзката си, разкопча горното копче на ризата си и се отправи към телефона върху абаносовото писалище.

— Ще поръчам кафе. Искаш ли нещо друго?

— Да. Бих искала да знам какво имаше предвид с онази забележка долу? Или това беше някаква братска закачка?

— Братска ли? — Едната му вежда се повдигна. — Не съм ти брат, Реми.

— Но… в болницата… аз си помислих… — Млъкна, опитвайки се да си спомни кой точно какво беше казал.

— Не съм ти брат, Реми — Беше леко развеселен.

— Тогава кой си?

— Президентът на Кресънт Лайн, Коул Бюкенън.

— Инспектор Арман каза, че брат ми идва да ме отведе у дома! Щом не си ми брат, къде е брат ми?

— Гейб трябва всеки момент да пристигне с паспорта ти.

— Тогава аз коя съм? Каква е фамилията ми?

— Реми Жарден.

Спомняйки си колко виновна се чувствуваше от това, че я привлича, тръгна разгневена към него и посегна да го удари по лицето, но с мълниеносно движение той я улови за китката и я спря, преди да достигне целта. Реми вдигна и другата си ръка, но той улови и нея. — Защо не ми каза в болницата, че не си мой брат?