Джанет Дейли - Маскарад

— Поне знам, че имам семейство, макар че не мога да си го представя. Когато се чудех дали някой ме търси, все се питах дали имам близки. — Отново сви вежди. — Защо мина толкова много време, докато ме намерите?

— Разбраха, че си изчезнала едва преди два дни, когато не се върна у дома с планирания полет. Първо помислиха, че си изпуснала връзката и че ще пристигнеш със следващия самолет. След като не се появи, се свързаха с мен, за да разберат дали не си променила плановете си. И тогава започнахме да те търсим. — Направи пауза, погледна я косо, устата му се изви в нещо като усмивка. — Веднага след това открили, че дрехите и чантите ти си стоят в гардероба в каютата ти на яхтата.

Значи нямаше нищо чудно дето в никой хотел не я бяха идентифицирали като техен гост. Явно е била отседнала в някаква яхта.

— Значи съм дошла в Ница с родителите си?

— Присъединила си се към тях тук. Те кръстосвали Средиземно море една седмица преди това. После ти и други членове на семейството сте долетели за няколко дни, за да отпразнувате трийсет и пет годишнината от тяхната сватба.

— Ти беше ли тук?

— Не. Намирах се в Ню Орлиънс, на половин свят разстояние.

— Работел си? — Отново долови у него напрегнатост и целеустременост, като у човек, който се стреми към успеха. — Ти непрекъснато работиш, нали?

За миг срещна погледа й, после се съсредоточи върху трафика пред себе си.

— Казвала си ми го и преди.

В гласа му нямаше шеговити нотки и тя заключи, че в миналото го е укорявала за това. Реши, че е по-добре да не задълбава.

— А аз какво правя? Ти каза, че не се занимавам с компанията. Не мога да си представя обаче, че не правя нищо.

— Посветила си се изцяло на работата си като сътрудник на музея на Луизиана. Помагаш при доказване на автентичността на даряваните експонати и преди всичко на френския порцелан от седемнайсети и осемнайсети век — това е тясната ти специалност.

Внезапно пред нея изникна образът на старинна жардиниера с цветя и златни купидончета на наситено розов фон. Веднага прецени, че това е съд от севърски порцелан в стил помпадур. Може би не беше експерт, но имаше обширни познания в тази област. По същия необясним начин се досети и за други неща.

Нещата, които той й бе разказал — целта на идването й в Ница, причината, поради която семейството не е забелязало отсъствието й… Всичко това изглеждаше логично, правдоподобно, много вероятно. И все пак… нещо не беше наред. Нищо не можеше да обясни усещането й, че отиването й у дома не търпи отлагане, че се е случила някаква беда.

Въздъхна, обърна се към прозореца и загледа с невиждащ поглед жълто-кафявите сгради. Когато озелененият булевард направи завой, тя разпозна Авеню Феликс Фор. Наближаваха Еспас Масена. Напрегна се. Поизправи се на седалката в очакване отново да види онова място.

Ето го — високите струи на искрящите фонтани, редицата сенчести дървета и стройни кипариси, хилещото се лице на огромния Крал на Карнавала от папиемаше. Огледа дърветата до тротоара, питайки се в кое ли от тях се е ударила. В същото време не можеше да не забележи какво красиво спокойствие излъчваше площадът сега, когато само няколко души се разхождаха по живописните алеи.

С известно закъснение забеляза, че Коул е спрял пред пешеходна пътека. Премина жена с бебешка количка. После плавно потегли. Миг по-късно се изненада, тъй като той не зави на следващата пресечка, а продължи направо по Авеню дьо Вердюн.

— Трябваше да завиеш тук, за да избегнем натовареното движение.

— Знам. — Намали скоростта и зави по Алеята на англичаните, от двете страни на която растяха палми.

— Защо минаваме оттук? — Сви вежди. — Ти каза в болницата, че отлитаме направо за Ню Орлиънс.

— Ще отлетим… веднага щом отстраним проблема с паспорта ти.

— Какъв проблем с моя паспорт?

— Просто нямаш такъв… Все още. Надявам се, че вече ни чака в хотела.

Няколко минути по-късно спряха пред входа на хотел Негреско. Портиерът, който носеше синьо манто с алени кантове, лъскави обувки и шапка с перо, дойде до колата и отвори вратата на Реми. Тя пое облечената му в ръкавица ръка, излезе и зачака Коул. Той се измъкна отново в спортното си сако от вълнена материя с шарки на рибена кост, което скриваше атлетичното му телосложение. Реми разсеяно изучаваше изсечените му черти и загорялата кожа, по която нямаше нито една бръчка.

Сигурна беше, че наследствеността нямаше нищо общо с положението му на президент на семейната параходна компания. Той бе спечелил този пост благодарение на компетентността, енергичността и способността си да ръководи и командва. Без никакво затруднение си го представи и по риза на доковете между докерите, и елегантен, докато ръководи събрание на управителния съвет, ценен — макар и с неохота — заради деловите си умения. С неохота… — Защо й се струваше, че е точно така?