Джанет Дейли - Маскарад

— Тя има амнезия… — започна инспектор Арман.

— Знам — прекъсна го Коул, поглеждайки го с някаква отчужденост. — Осведомиха ме за състоянието й, но не подозирах, че амнезията е пълна.

— Казахте, че името ми е Реми? Коя съм аз? Каква съм? Къде живея?

— В Ню Орлиънс… Луизиана. В семейната къща в квартал Гардън.

В съзнанието й проблеснаха образи, но изчезнаха прекалено бързо, за да може да ги задържи и свърже. Образи на стари, обвити с мъх дъбове, грациозни арки от глициния, дантелени метални огради. Дали това бяха лични спомени?

— Спомняте ли си нещо? — попита инспекторът.

— Не съм сигурна… Вие двамата всъщност не се познавате. Това е инспектор Арман. Той…

Коул Бюкенън се намеси решително и протегна ръка за формален поздрав.

— За мен е удоволствие, инспекторе. Позволете ми да ви изкажа от името на цялото семейство нашата благодарност за усилията, които сте положили, за да помогнете на Реми. — В гласа му имаше топлота, искреност, любезност и същевременно отчужденост. Това я порази. За него инспектор Арман бе един непознат и тя имаше чувството, че той иска да си остане такъв. Не изпитваше желание да се сприятелява с хората и да ги допуска близо до себе си — точно както преди малко я беше отдалечил на една ръка разстояние. Защо? Та нали му беше сестра?! Припомни си прегръдката му — дълбокото чувство, което беше показал и за което веднага бе съжалил. Защо? Потънала в тези мисли, пропусна отговора на инспектора. Изведнъж откри, че отново говори Коул:

— … уреди изписването. Трябва да тръгваме! Сигурен съм, че разбирате. Семейството няма търпение Реми по-скоро да се прибере в Ню Орлиънс.

Ню Орлиънс… Щом чу тези думи, тя се изпълни с увереност.

— Там е трябвало да бъда. Там са имали нужда от мен. В Ню Орлиънс. — Напрежението я поотпусна, усмихна се и се обърна към инспектора. — Най-накрая решихме гатанката. И то така лесно.

— Каква гатанка? — попита Коул.

— Имах усещането, откакто дойдох в съзнание тук, в болницата, че непременно трябва да съм на някакво конкретно място. Че това е важно. Сега зная мястото… — Замълча за миг. — Но защо това е важно?

— Нямам никаква представа — отвърна Коул без капка колебание. — Колко време ще ти отнеме да се облечеш и да бъдеш готова за тръгване?

— Извинете ме, мосю Бюкенън — намеси се любезно инспекторът, — но трябва да ви задам няколко въпроса.

— Въпроси? Защо? — Тя не можеше да разбере какво има предвид инспекторът и дали у него не бяха възникнали някакви подозрения.

— Може и да сме научили коя сте, но ни остава да определим самоличността и на мъжа, с когото сте били напомни й той.

— Вие си мислите… — Обърна се и погледна Коул Бюкенън. — … че може би е бил този мъж.

— По онова време аз не бях в Ница.

— А кое е „онова време“, мосю? — попита инспекторът, после протегна ръка с обърната нагоре длан. — Може ли да видя документите ви?

— Разбира се. — С едва прикрито нетърпение той бръкна в сакото си, извади паспорт и го подаде на инспектора. — Напълно в ред са, инспектор Арман. Аз съм точно този, който твърдя, че съм. — Премести погледа си върху нея.

— Няма да отнеме много време, Реми. Защо не се приготвиш?

— Нямам всекидневни дрехи… — Забеляза, че инспекторът разглежда паспорта с нещо повече от обикновен интерес.

— Предвидих го и на път за тук купих.

— Оставихме пакетите във вашата стая — добави сестрата.

Инспекторът кимна в знак на съгласие.

— Бих предпочел да поговоря насаме с мосю Бюкенън. Моята работа е да задавам въпроси.

— Следвайки обичайната практика, нали, инспекторе? — Спомни си как бе проверявал и нейното минало.

— Разбира се — усмихна се той.

— В такъв случай оставям на вашите вещи ръце да решат дали трябва да тръгна с него — каза тя весело, но в гласа й се прокраднаха и сериозни нотки. Не си спомняше този човек. Досега нищо друго, освен неговите думи не показваше, че й е брат. А Ню Орлиънс… Трябваше да отиде там. Независимо от другите си съмнения, беше абсолютно сигурна, че трябва да бъде там.

Докато влизаше в стаята си и затваряше вратата, видя как инспекторът връща паспорта на Коул Бюкенън и отбелязва:

— Много пътувате?

— Да, по служба… — Останалата част от отговора не можа да чуе.

Пакетите съдържаха два пълни комплекта дрехи — дантелено бельо, фини чорапи, обувки, шоколадов костюм с панталон и блуза от кремаво златиста коприна, плетен копринен пуловер и подходяща за него копринена пола.

Имайки предвид, че й предстои дълъг полет, избра костюма. Беше й точно по мярка, сякаш бе направен специално за нея, и нов-новеничък. Не можеше да разбере защо това я изненада. Коул Бюкенън й беше брат, така че бе съвсем нормално да знае мерките и вкуса й.