Джанет Дейли - Маскарад

Отново изворът от термини бързо пресъхна. Същото беше с рекламното дело, петрола, вътрешната архитектура, анимационните филми, компютрите, туристическия бизнес.

— Да опитаме още нещо!

Инспекторът се поколеба.

— Говорите свободно френски и английски. Може би сте преводач. Когато заговоря, превеждайте синхронно казаното от мен на английски.

— Добре. — Впери поглед в устата му и зачака. Напрегнатостта й растеше, независимо от опитите й да се отпусне.

Той започна — нито бързо, нито бавно:

— Роден съм в Приморските Алпи и съм израснал в Леван, тихо селце на входа на долината Везюби…

Успяваше да го следва при първите няколко думи, после започна да се запъва и се обърка. Колкото повече се стараеше, толкова повече се заплиташе.

— Спрете, моля! — Смеейки се на осакатения превод, тя вдигна ръце в знак, че се предава. — Не мога. Не успявам да раздвоявам вниманието си.

— Трудно е, нали?

— Да. — Веселото й настроение от несполучливия опит — постепенно се стопи и се превърна в разочарование. — Друго, инспекторе?

— Не може да се изключи вероятността, че не сте обучена да правите каквото и да било, мадмоазел.

— Освен да съм красиво допълнение, това ли имате предвид?

— Казвате го с известно презрение.

— Може би… — Неговата реакция не я интересуваше. — Чувството, което имам, че непременно трябва да бъда на някакво определено място… Ако е така обаче защо никой не е забелязал отсъствието ми? Защо никому не липсвам?

— Може би, когато открием коя сте, ще получите отговор на всички тези въпроси.

— Но кога ще стане това? — Цялото й разочарование и безпокойство излязоха наяве, когато се обърна и отиде отново до прозореца с кръстосани отпред ръце и впити в чаршафа пръсти. — Колко дълго ще трябва да чакам?

След кратко мълчание инспекторът заговори:

— Уредил съм днес да дойде фотограф и да ви снима. Вестникът се съгласи да публикува снимката ви в утрешния брой. Може би някой ще ви познае и ще се обади.

— Може би…

Взе си довиждане с него машинално, без да отвърне поглед от прозореца. Вниманието й бе изцяло погълнато от блестящото небе навън.

— Открихме я — каза мъжът в слушалката, разглеждайки снимката. На нея се виждаше млада жена с бинтована горна част на главата и ярка синина върху бледата кожа. В очите й, които сякаш го гледаха, нямаше и следа от отчаяние. Напротив, изглеждаха настойчиви, решителни, търсещи.

— Къде?

— В една болница в Ница.

— Болница?

— Да. Току-що получих копие от статията, излязла в сутрешното издание на местния вестник. Има и нейна снимка. — Още веднъж прегледа текста. Той съдържаше фактите по случая и данни за: ръста й — сто шейсет и четири сантиметра; теглото й — шейсет и четири килограма; косата й — тъмноруса, очите й — кафяви. Възрастта й се определяше като двайсет и пет-трийсет години. Всички тези неща за нея му бяха известни, с изключение само на едно. — Позабравил съм малко френския, но по всичко изглежда, че тя има амнезия.

— Амнезия! Господи, значи ли това, че не може да си спомни нищо?

— Явно. — Не успя да скрие нотката на задоволство в гласа си. — В статията я наричат „Госпожица Загадка“.

— Страхотна новина! Трябва да се заемеш с нея. И то бързо!

— Точно това мисля да направя.

— Не трябва да допускаме да си спомни и да се раздрънка. Разчитам на теб да я накараш да мълчи. Много съм заложил на тази работа и не мога да я оставя да ме съсипе. Съжалявам, но нещата стоят така.

— Не се безпокой. — Чу се щракване. Разговорът бе приключил.

Тя гледаше черно-бялата снимка и й се струваше странно, че й е толкова чужда. Като поразмисли малко реши, че не е чак толкова странно, след като просто не разпознаваше себе си в тази жена.

За съжаление фотографът не бе почакал още дванайсет часа, преди да я снима. Рано сутринта доктор Сент-Клер бе свалил тюрбана от марля около главата й, оставяйки само една малка превръзка, която да предпазва дълбоко порязаното място.

Бе й намекнал, че скоро ще бъде достатъчно здрава, за да я изпишат. Което създаваше редица нови проблеми. Къде щеше да отиде? Как щеше да живее сега без дрехи, без пари и без име, ако не се броеше онова мелодраматично название, дадено й от вестника — „Госпожица Загадка“. Разбира се, можеше да бъде и по-лошо — „Госпожица Хикс“.

Възпирайки една въздишка, тя сгъна вестника и го постави обратно върху масичката в малката чакалня. Стана от стола и придърпа чаршафа по-високо около раменете си, питайки се дали някой ще види снимката и ще я разпознае. Нямаше да бъде благоразумно да разчита на това.