Джанет Дейли - Маскарад

— Възможно е. Но също така е възможно роклята и бижутата да са ви подарени от щедър любовник. Лазурният бряг привлича доста богати хора. А те от своя страна привличат красивите жени.

— И вие смятате, че съм някоя от тези жени?

— Може би… — Сви рамене. — Обаче повечето от тях просто жалки подобия на Бриджит Бардо, с разрешени руси коси, сладострастни извивки и розови нацупени устни. А вашият външен вид говори за класа.

— Това май беше комплимент. Благодаря ви. — Промърмори го малко сухо.

— Да, така е. — Устата му се изви леко в усмивка. — Във всеки случай красиви жени може и да дойдат в Ница сами, но рядко остават такива дълго време.

— Значи мислите, че познавам човека, с когото са ме видели?

— Може да е било караница между любовници. Или пък се е опитвал да се запознае с вас, а вие сте отхвърлили авансите му.

— Но защо ще отида на Еспас Масена през нощта на Карнавала без придружител и без портмоне? Или пък мъжът е бил крадец?

— Но защо ще вземе портмонето, а не и бижутата ви?

— Не знам… — Въздъхна уморено, объркана и разстроена от пълната пустота. — Трябва да има начин да се разбере коя съм. Трябва да има някъде стая с дрехите ми, грима ми, бижутата ми.

— Бяха отправени запитвания до всички хотели и пансиони в града. Но не бива да забравяте, че по време на Карнавала хората често остават навън през цялата нощ. Следователно отсъствието на някой гост от стаята му за една нощ не прави впечатление. Две последователни нощи вече са друго. Ако имаме късмет, може би ще узная нещо утре.

— Надявам се. Трябва да открия коя съм!

Инспекторът повдигна едната си вежда.

— Казвате го с необичайна настойчивост, мадмоазел?

— Да. — Усети нотката на безпокойство в гласа си и се опита да го обясни. — Имам усещането, инспекторе, смътното, но непреодолимо усещане, че трябва да бъда на някакво определено място. И че е важно. Изключително важно. Като че ли ще се случи нещо ужасно, ако не съм там.

— Къде? — попита той тихо, почти с безразличие, сякаш се опитваше леко да открехне едно прозорче в паметта й. Но не помогна.

— Не знам… — Гласът й заглъхна от разочарование. Колкото повече се мъчеше да си спомни, толкова повече се усилваше туптенето в главата й. Изведнъж усети, че силите я напускат. Отпусна се назад върху възглавниците и стисна очи. Ненавиждаше тази пустота.

— Преуморих ви с въпроси. Съжалявам… Почивайте си. Утре ще дойда пак.

Инспекторът си тръгна и тя отново остана сама — сама с празнотата. Загледа се през прозореца в блестящото синьо небе, което бе дало името на Лазурния бряг. Да можеше да направи нещо, да отиде някъде… Но къде трябваше да отиде човек, за да открие паметта си?

От болничния коридор долитаха приглушени гласове и стъпки. Но никой не идваше до нейната врата и букети не облекчаваха голотата на нейната стая.

Развълнувана, неспокойна и уморена да гледа стените, които сякаш отразяваха празнотата на паметта й, тя отметна завивките и седна в леглото, провесвайки краката си. Зави й се свят. Стисна здраво края на дюшека и зачака стаята да спре да се върти, после бавно стъпи на пода и се изправи. Веднага почувствува студ по гърба си. Но нямаше какво да сложи върху нощницата. Обърна се, издърпа чаршафа от леглото и го уви около раменете си като индийка.

Почти бе стигнала до вратата, когато осъзна, че се подчинява на слабия вътрешен глас, който й казваше, че трябва да си тръгне и непременно да отиде на някакво друго място. Но къде? Защо? И защо това не търпеше отлагане? Беше ли опасно? Мъжът, с кого се беше боричкала, умишлено ли я бе наранил или се бе опитвал да я накара да отиде някъде с него? Къде? Каква беше опасността?

Измъчвана от безкрайните въпроси, отиде до прозореца, откъдето се откриваше подобна на пощенска картичка гледка към Ница — града на веселието и цветята, слънцето, морето и секса.

В далечината слънчевата светлина искреше в дълбоките средиземноморски води на Залива на ангелите, окръжен от частни плажове, препълнени сега със загоряла от слънцето плът и уморени души. Малко по-наблизо бяха жълто-кафявите сгради с керемидени покриви и църквите в италиански стил в старата част на града с нейните тесни улички, които тук-таме се разширяваха и образуваха малки площадчета.

Уви се по-плътно в чаршафа. Гледката напомняше картините на Матис и Сезан. Тук ужасният мистрал, който ревеше по долината на Лоара, огъвайки и събаряйки дървета, представляваше просто лек бриз, полюшващ листата на палмите по Алеята на англичаните. Архитектурата определено имаше средиземноморски, а не френски характер — нещо, което подсещаше, че преди по-малко от столетие и половина Ница е била италианска.