Джанет Дейли - Маскарад

Къде ли очакваха да бъде тя? Какво я беше довело тук? Инспекторът твърдеше, че говори английски с американски акцент, но и френският й беше много добър. Роклята от скъп бутик, бижутата… Възможно беше да е богата американка, която живее в чужбина… В Ница… В края на краищата знаеше имената на улиците, прелестното кафене на Сент Франсоа-дьо-Пол и… Човек, който често посещава Ница, също би могъл да знае тези неща.

Ако все пак приемеше, че живее тук, то къде точно? Нещо отново заблъска в главата й. Извърна се от прозореца и разсеяно започна да масажира слепоочията си.

Инспектор Арман стоеше до вратата и явно я наблюдаваше от известно време. Щом го забеляза, тя рязко вдигна глава, погледът й бързо се плъзна по лъскавата му плешивост, тъмносивата му коса, преливаща до бяло по слепоочията, приятната закръгленост на лицето му и остротата на сините му очи. Не го беше чула да влиза. Беше се вмъкнал тихо — както училищен директор отива в дъното на класната стая, за да наблюдава мълчаливо оттам.

— Виждам, че вече сте на крак. — Острият му поглед продължаваше да я оценява. — Това е добре.

Направи крачка към него. После спря. Мускулите й се напрегнаха.

— Открихте ли коя съм?

— За съжаление не. Нашата проверка по хотелите не доведе до нищо.

Беше се подготвила за такъв отговор и все пак изпита разочарование.

— Никой, отговарящ на моето описание, не е бил обявен за изчезнал?

— Точно така.

Въздъхна.

— И сега какво, инспекторе?

— Сега разширяваме кръга на издирването с включване на стаи под наем, жилища, вили, яхти…

— Това ще отнеме време. — Гледаше надолу към ръцете си. Пръстите й се бяха сключили върху чаршафа, напрежението и вълнението ги бяха оплели така, както бяха оплели и цялото й същество.

— Да, за съжаление, доста време.

— Не знам дали ще мога да чакам толкова дълго, за да разбера коя съм… — Успя да накара пръстите си да се отпуснат. — Трябва да има някакъв друг, по-бърз начин.

— Когато се видяхте с доктор Сент-Клер тази сутрин, той можа ли да ви каже нещо?

Ъгълчето на устата му леко се сви.

— Само, че раната на главата ми зараства добре. Разбрал се е с някакъв специалист да ме види следобед. Психиатър или психолог… Не помня точно.

— Може би той ще има повече късмет.

— Може би… — Отново въздъхна. — Да можех само да си спомня нещо… каквото и да е…

— Може би е по-удобно да не си спомняте.

Настръхна.

— Какво искате да кажете? Нима мислите, че симулирам амнезия? Защо? Какво бих спечелила от това?

— И аз се питам.

Впи поглед в него, зашеметена от недомлъвките му. — Господи, нима мислите, че съм престъпница? Защо не сте ме проверили?

— Това бе едно от първите неща, които направих. Просто такава е обичайната практика, нали разбирате. — Устните му се извиха в слаба извинителна усмивка и това облекчи болката й от неговата подозрителност.

— Очевидно „обичайната“ ви проверка не е довела до нищо, иначе щяхте да ме арестувате.

— Резултатите бяха отрицателни.

— Все още ли мислите, че има някаква вероятност?

— В моята професия не е разумно да се отхвърля нещо, докато не бъде установена истината.

— Предполагам, че имате право. Аз също искам да зная. Толкова се уморих от този безкраен кръг от въпроси.

— Животът е един въпрос. — Усмивката закръгли страните му. — Не е ли парадоксално, че много хора искат да забравят миналото си, докато вие толкова настойчиво се стремите да си спомните вашето.

В този момент един дребен човек с рошава коса и рунтави вежди влезе припряно. Под мишницата си носеше подложка за писане и мукавена папка.

— Аз съм доктор Жерве. Доктор Сент-Клер ме помоли… — Спря и примигна при вида на инспектора. — Имате посетител?

— Инспектор Клод Арман.

— Вие сте тук за разпит на пациентката? — Докторът отново примигна, в изражението му имаше някаква двусмисленост.

— А вие сте тук, за да я прегледате. — Инспекторът се усмихна, но както обикновено очите му останаха сериозни. — Нали нямате нищо против и аз да присъствувам?

За миг докторът изглеждаше изненадан от молбата, после сви рамене, показвайки, че му е все едно.

— Доктор Сент-Клер ми каза, че контузията на главата е довела до увреждане на паметта ви.

— Увреждане? Това е меко казано, докторе. Не си спомням нищо. Нито името си, нито адреса, нито семейството си, ако разбира се имам семейство.

— Хм — промърмори той, сякаш отговорът й го бе заинтересувал много, после махна с ръка. — Моля, разположете се удобно, за да поговорим.