Джанет Дейли: Маскарад

Той я настигна точно когато плъзгащите се врати на асансьора се затвориха. Натисна нетърпеливо бутона, за да повика друг. Не можеше да я остави да избяга, защото щеше да загуби всичко. Нима тя не го разбираше? Защо постъпваше така? Защо караше и него да прави това?

Излезе във фоайето и я видя как се стрелва през изхода на хотела към улицата. Затича се след нея. Когато се озова навън, едно такси тъкмо потегляше. Вдигна ръка, за да спре друго, но я зърна да пресича улицата по посока към площад Еспас Масена. Ако я изгубеше в тълпата?! Не, не трябваше да го позволява!

Но се случи. Тълпата я погълна.

Черната маска ограничаваше периферното му зрение. Чу зад себе си силен плясък и женски кикот. Обърна се и погледът му се задържа за миг върху някаква пощуряла брюнетка, която лудуваше в басейна на фонтана. Веднага щом установи, че не я познава, продължи търсенето. Несъзнателно пръстите му се свиха в треперещи юмруци.

Без да обръща внимание на конфетите под краката си, бързо закрачи към булеварда. В едната посока се простираше Алеята на англичаните с блестящите си казина и разкошните си хотели — бастиони на уединението и изключителността на богатите и знаменитите. В другата посока криволичеха тесните калдъръмени улички на Стария град с многобройните галерии, кафенета и нощни барове. Зад тях беше Заливът на ангелите.

Изведнъж се поколеба и спря. Високи колкото триетажна къща герои от анимационни филми, ярко очертани от блясъка на разноцветни светлини, го гледаха с насмешка от червените сгради в стил рококо, които обграждаха площада. Рязко се завъртя наляво и срещна подигравателната усмивка на огромния Крал на Карнавала, направен от папиемаше. Изгледа го свирепо и отново плъзна поглед по кръжащата тълпа. Как изчезна така бързо? И никаква следа от кехлибарените отблясъци на атлазената й рокля, нито от златните жилки по кестенявата й коса! Нямаше и следа от нея! Стомахът му се сви.

Някой го блъсна отзад. Обърна се и инстинктивно вдигна ръка да закрие тънкия портфейл, пъхнат във вътрешния джоб на черния му смокинг. Добре знаеше, че карнавала в чест на Марди Гра — „Блажният вторник“ — привлича не само обичащи слънцето и веселието туристи, но и джебчии. Предпазната мярка обаче се оказа излишна — някакъв рус германец вдигна към него бутилка вино за поздрав и извинение, сетне се заклатушка нанякъде, прегърнал през кръста стройната си спътница.

Разсеяно докосна пръските вино по ръкава си и се обърна. В този миг я видя до тротоара на булеварда — оглеждаше се предпазливо, готова да побегне. Но все още не го беше забелязала.

Приближи се изотзад и я хвана здраво за ръката.

— Идваш с мен. Хайде!

Тя се дръпна. Погледите им се срещнаха. Гледаше го решително.

— Значи можете да ме отвлечете? Или да ме убиете?

За миг застина.

— Не! Ти просто не искаш да се вслушаш в разума. Никой няма да пострада. Никой!

— А компанията? Това може да я съсипе. — Хвърли му още един сърдит и предизвикателен поглед. — Но това не те интересува, нали?

— Нямах избор…

— Така ли?

Стисна по-здраво ръката й и я завлече под сянката на едно дърво.

— Трябва да разбереш…

— Никога няма да разбера! Как можа! Кой изобщо си ти? Не те познавам!

Отвращението й скъса тънката нишка на самообладанието му. Сграбчи я и я разтърси грубо.

— Не разбираш ли какво е заложено на карта? Ти ме предаваш? Ако наистина ме обичаш…

— Стига! Престани! — Вдигна ръце, за да го отблъсне. Дръжката на атлазената й маска го удари по горната устна. Острата болка премина по цялото му лице.

Зашеметен от удара, той инстинктивно я пусна. Усети вкус на кръв, изпълни го внезапна ярост и я зашлеви през лицето с опакото на ръката си.

Тя политна и се блъсна в дървото. Моментното му удовлетворение тутакси изчезна при тъпия звук от удара.

— Господи, не! — Направи крачка към нея и машинално протегна ръце напред. — Не исках да го направя, заклевам се…

Тя не помръдна.

— Хей?! — извика някой, явно американец. — Какво става тук?

Хвърли бърз поглед през рамо. В него се бореха съжаление, страх и вина. Поколеба се за част от секундата и побягна през булеварда.

Двама около двайсетгодишни младежи с тениски и памучни панталони изтичаха до купчината кехлибарен атлаз. Единият, който носеше очила с тъмни рамки, клекна да провери пулса й, а другият се спусна след побягналия мъж.

— Остави го, Брад! Няма да го хванеш, а момичето е в безсъзнание.

— Лошо ли се е ударила?