Джанет Дейли: Маскарад

— Много е хубава… — Въздъхна и се опита да прикрие горчивото си разочарование, — но не си спомням да съм я виждала преди…

Сестрата погледна към оплешивяващия мъж до прозореца, облечен във въглено сиво яке от рипсено кадифе с висока яка. На носа му бяха кацнали очила със златна рамка. Той леко наклони глава и с кимване даде знак на сестрата да отнесе обратно роклята и шала.

Останаха само бижутата — старинна брошка и украсени със сребро топазени обеци. Но и те й бяха непознати. Тя притисна с пръсти слепоочията си и започна да ги масажира. Преди малко една друга сестра й беше дала нещо, от което пулсиращата болка се притъпи, но продължи да я изнервя. Не искаше обаче нещо по-силно — не и сега, когато трябваше да мисли.

— Само това ли съм имала, когато са ме докарали в болницата? — Всеки път, когато погледнеше към мъжа до прозореца, трябваше да си напомня, че той е полицейски инспектор. Не й приличаше на такъв. Ако трябваше да отгатва професията му, би казала, че е директор на училище или учител — човек с авторитет, който може да бъде и строг, и милостив.

— Да, нямахте нищо друго. — Свали очилата си и ги пъхна в горното джобче на якето си. — Нищо за идентифициране — нито паспорт, нито хотелски ключ, нито портмоне.

— Може би са откраднали портмонето ми? Какво се е случило? Сестрата не може да ми каже. Вие знаете ли?

— Двама младежи — американци — ви видели да се карате и боричкате с някакъв човек на Еспас Масена. Те мислят, че той ви е ударил, което се потвърждава от синината до устата ви. После видели как падате на земята. Единият от тях извикал и мъжът избягал. В болницата, при почистването на раната отзад на главата ви, са открили парченца от кора на дърво, а по-късно следи от кръв и косми от вашата коса са били намерени на мястото. Предполагаме, че при падането сте си ударили главата в дървото.

Тези неща тя вече знаеше. Докторът й ги бе съобщил по-рано — синината до устата, раната на главата, за чието затваряне бяха направили дванайсет шева, фрактурата на черепа, сътресението на мозъка и рядко срещаната пълна загуба на памет. Не помнеше нищо за собствения си живот, но не бе загубила запаса си от знания.

— Знам къде се намира Еспас Масена, знам пазара на цветята. Ница е във Франция; Париж е столицата… — Прекъсна потока от факти. — Защо съм била на Еспас Масена?

— Предполагам, за да вземете участие в празненствата на Карнавала.

— Карнавал… Това идва от старинната италианска дума „carnelevare“, чийто свободен превод е „сбогом на плътта“. Има езически произход. Пролетен ритуал у гърците за честване чудото на обновлението — празник, който по-късно римляните свързват с похотта, а християните пригаждат към своята си религия, превръщайки го във време за веселие преди Великите пости. Обичаят хората да се маскират идва от французите.

Инспекторът се поусмихна.

— Никога нищо не е такова, на каквото прилича, нали, мадмоазел?

— А аз? Аз на какво ви приличам? — Чакайки отговор, изведнъж осъзна, че самата тя не знае как изглежда. Намираше се в тялото на човек, за когото не знаеше абсолютно нищо. — Има ли наблизо огледало?

След като обмисли за секунда молбата й, той кимна.

— Ще намеря. — Излезе от стаята и след няколко минути се върна с малко ръчно огледалце.

Докато го поемаше от него, нервите й се изопнаха. Бавно го вдигна и погледна отражението си. Първо видя превръзката около главата и синината до устата. Докосна кичур от дългата си до раменете коса с цвят на коняк, после бледото си лице. Питаше се дали това се дължи на липсата на грим, на ярката светлина или на бозавата болнична нощница.

Реши, че всъщност няма значение и насочи вниманието си върху чертите — изящните скули и нежно очертаната челюст. Веждите й бяха кафяви с жълтеникавочервен оттенък, гъсти във вътрешните си краища и с грациозна естествена извивка. В кафявите й очи блестяха кехлибарени петънца, а тъмните й мигли бяха дълги и гъсти, със златисти краища. Устните й бяха красиво оформени. При най-малкото повдигане на ъгълчетата им върху бузите й се появяваха привлекателни трапчинки. Като се изключи малко мрачният израз на очите, образът в огледалото изглеждаше решителен и горд и загатваше за човек, който смело посреща предизвикателствата.

„Това ли съм аз?“ Свали с разочарование огледалото. От него нямаше полза. Не си спомняше лицето. Не си спомняше нищо.

— Коя съм? Къде живея? С какво се занимавам? Имам ли семейство, приятели? Почти два дни вече съм в тази болница. Защо никой не е почувствувал отсъствието ми? Сама ли съм дошла в Ница? Роклята… — сети се за етикета. — Е от Ив Сент Лоран. Означава ли това, че съм богата?