Джанет Дейли - Маскарад

Трябваше да започне да планира какво ще прави, щом я изпишат от болницата.

След като отмина стаята на сестрите и зави по коридора, реши да помоли инспектор Арман да й препоръча бижутер, който би й предложил добра цена за старинната брошка и топазените обеци. Дали да остане в Ница и да си потърси работа? Или пък да замине? Но къде?

Както си вървеше и разсеяно съзерцаваше пода, изведнъж някакъв глас я накара да вдигне глава. Един мъж стоеше в коридора право пред нея, недалеч от вратата на нейната стая. Явно нещо го бе разтревожило, ако се съдеше по загрижените опити на сестрата да го успокои. Любопитна да разбере за какво е цялата суетня, тя се загледа в непознатия.

Носеше сако рибена кост, светлокафява копринена вратовръзка и шоколадов панталон. Ръстът му бе към сто и осемдесет и пет сантиметра. Чертите му бяха изсечени. Не можеше да се каже, че е красив. Лицето му бе строго и волево. Човек имаше усещането, че криеше цинизъм. И все пак в изражението му имаше нещо подкупващо, силно и мъжествено.

— Не ме интересува дали за вас е обичайно да губите пациентите си! Съветвам ви да я намерите. — Веднага!

— Да, мосю.

Той се завъртя на пета и се закова, виждайки я да върви към него. Внезапно очите му потъмняха и в тях блеснаха искрици.

— Реми? — Избоботи го с плътен глас.

На кого говореше? Имаше ли някой зад нея? Обърна се, но коридорът беше пуст. След миг непознатият беше вече достатъчно близо. Хвана я за ръцете и я придърпа към себе си. Начинът, по който го направи, говореше за някакви чувства, които явно той се опитваше да овладее, но не можеше. Най-сетне осъзна, че ставаше дума за нея. Тя беше Реми.

Твърде слисана от откритието, за да се съпротивлява, тя се остави да я прегърне. Докосването на бузата й до фината вълнена материя на спортното му сако, ароматът на сандалово дърво от мъжкия одеколон, слабите тръпки, преминаващи през тялото му — всички тези впечатления нахлуха едновременно в нея. Но най-силно бе поразена от усещането, че е съвсем нормално да бъде в прегръдките му.

Наслаждавайки се на усещането, тя се наклони към него и позволи на тези ръце, които с такава позната лекота се плъзгаха по гърба й, да я привлекат още по-близо. Пулсът й се ускори от удоволствие, когато той допря устни до косата й.

— Щях да преобърна цялата болница, за да те намеря, Реми.

Реми. За втори път я наричаше така. Това ли бе името й? Опита се да си спомни, но не можа да проникне през стената от пустота.

После той се отдръпна. Улови проблесналия гняв в изражението му. Дали съжаляваше, че я е прегърнал? Бързо плъзна изучаващ поглед по лицето й.

— На снимката, която видях, главата ти беше превързана. — Посегна и пипна челото й там, където по-рано минаваше превръзката. Докосването му беше невероятно нежно.

Би трябвало да го познава…

— Кой сте вие?

Настръхна, сякаш го беше ударила, после отдръпна ръцете си от нея и устата му се изкриви в усмивка.

— Някой, когото май си забравила.

— Не това исках да чуя.

— Мосю Коул Бюкенън — притече се на помощ сестрата и й подаде визитна картичка. — Вашето семейство притежава международна параходна компания. Страхотно, нали?

Преди да успее да погледне картичката, чу приближаващи се стъпки.

— Май идвам прекалено късно с новината — чу познатият глас на инспектор Арман.

— Новината… — повтори тя машинално.

— Да. Вашият брат е дошъл да ви отведе у дома.

Бързо погледна надолу към визитната картичка в ръката си. Името Коул Бюкенън беше изписано с черен шрифт, а под него длъжността — Президент. Този мъж не можеше да бъде неин брат! Потрепери от ужас, припомняйки си своята реакция, когато преди малко я бе прегърнал. Тогава тялото й се бе извило в любовен отклик и бе изпитала моментното желание да завърти глава, за да усети по-добре чувствения допир на мъжките устни до косата си.

Насили се да погледне името и търговския знак на компанията. — Кресънт Лайн… — Очакваше някакъв, дори съвсем смътен спомен. Нищо! Обхвана я безпокойство. Защо?

— Какво има? — Въпросът бе зададен с плътния глас на Коул Бюкенън.

— Нищо. — Защо отрече толкова бързо? Защо не пожела да го попита? Та той беше неин брат. — Не си спомням нито за компанията, нито за корабоплаването.

— Ти никога не си участвувала в дейността на компанията.

Укор ли беше това? Погледна го, но не видя нищо в изражението му, което да го потвърди. И все пак погледът му издаваше, че е нащрек и внимателно се контролира.

— Не си спомняш нищо, така ли? — Отбеляза го някак си замислено.