Джанет Дейли - Маскарад

— Никога не съм казвал, че съм. Ако така си го разбрала, проблемът си е твой.

— Ти ме накара да мисля така…

— Не мога да контролирам мислите или заключенията ти. Ако можех, то… Нямах представа, че си ме смятала за свой брат, Реми. Но и да го бях разбрал, вероятно нямаше да те разубедя. Знаеш ли защо? Защото ти имаш невероятно силно семейно чувство. Можеше да не се съгласиш да напуснеш болницата с непознат.

— Целта оправдава средствата?

При тази забележка той рязко вдигна глава.

— Мисли си каквото искаш, Реми.

Усещаше грубата хватка върху китките си и си спомни момента, когато я беше привлякъл към себе си — как ръцете му обиграно се движеха по нея и как естествено бе произнесъл името й. Спомни си и собствената си реакция.

— Любовници ли сме?

Все още не усетил смяната на настроението й, той отпусна ръцете й и с отсъстващ вид потърка отвътре китките й с пръстите си,

— Да.

— Трябваше да се сетя! Защо не ми каза?

— Ти не си спомняше. Мислех, че така ще бъде по-добре.

— Защо? Карали ли сме се?

— Би могло да се каже.

— За какво? — Това ли беше бедата, която усещаше? Причината за онова чувство за неотложност?

— Има ли значение, след като не си спомняш? — Пусна я и отиде до прозореца, масажирайки врата си с жест, който издаваше напрегнатост.

— Обичам ли те, Коул?

Той въздъхна шумно.

— Как, по дяволите, очакваш да ти отговоря, Реми? Казвала си ми, че ме обичаш…

Отиде до него.

— Коул? — Изчака го да я погледне. — Обичаш ли ме?

Погледът му се сля с нейния за няколко секунди, които й се сториха цяла вечност. После ръцете му се обвиха около кръста й и я привлякоха. Той наведе глава и впи устни в нейните — дълбока, изпълнена с любов целувка. Беше си спомнила, че е съвсем нормално да е в ръцете му, но не се беше сетила колко много и колко силни усещания извикваше това.

Тогава плъзна устните си от устните й и ги прокара по бузата й.

— Ти преобръщаш всичко в мен. От първия ден, когато те срещнах! — Топлият му влажен дъх я погали възбуждащо.

— Кога е станало това? — Затвори очи, опивайки се от усещането на устните му, обхождащи слепоочието, косата, ухото й.

— Преди около година, на едно парти, което Фрейзър даде в ресторант „Антоан“, след като влязох в управлението на компанията като изпълнителен директор.

Все още ясно помнеше деня, когато я видя за пръв път. В този момент за него тя бе единственото живо същество в помещението — лицето й бе наполовина осветено и наполовина в сянка, раменете й бяха прави и грациозни, присъствието й създаваше красота и зовеше. Фрейзър ги запозна и Коул пое ръката й. Благоуханието на близостта й възбуди целия му интерес. Златистите пламъчета в очите й сякаш проблясваха само за него, но той не бе толкова глупав, че да го повярва… тогава.

— И ти веднага си падна по мен, предполагам? — Зарови пръсти в косата му. Устните й го докосваха.

— Шегуваш ли се? Заклех се пред себе си, че няма да се доближа на по-малко от три метра до теб. — Здравият разум му казваше, че е било по-добре да спази клетвата си.

— И какво стана?

— Преди около шест месеца наруших разстоянието и всичко се обърка. — Неприятностите наистина започнаха тогава и впоследствие ставаха все по-големи и по-големи. Но имаше и моменти като този, когато притискаше топлото й и меко тяло до своето и опитваше огнения вкус на нейната целувка — в такива моменти нищо друго не го интересуваше.

— Това е първото казано от теб нещо, на което вярвам… — Потърси и намери устните му.

За нея това бе като първи път, защото не можеше да си спомни. Не се съмняваше, че е бил неин любовник. Тялото й го познаваше, сърцето й го познаваше, независимо че умът й го отхвърляше. Това беше мъжът, когото обичаше.

И все пак усещанията, че е обичана, бяха съвсем нови. Не можеше да се насити на ръцете му върху гърба си, на ласките му по бедрата й, на вкуса на езика му. Тъмнокестенявата му коса беше твърда и гъста под пръстите й, по-скоро гладка, но и малко груба, както всичко друго у него.

Искаше още. Притисна се по-силно до него. Гърбът й се изви. Тялото й копнееше да бъде погълнато от неговото. Неволно ухапа устната му до кръв. Сподавеният му стон на болка я накара да обсипе мястото с нежни целувки на извинение. После спусна ръцете си надолу и срещна мускулестата стена на гръдния му кош. Прокара пръсти до раменете му, но сакото пречеше, а ризата не й позволяваше да докосне плътта.

Нетърпеливо дръпна и разхлаби възела на вратовръзката му. Самият той я доиздърпа и захвърли настрани.