Джанет Дейли - Маскарад

— Не, благодаря.

— Да, мадам. — Почти се намуси укорително и й подаде малко тържествено сметката.

Реми припряно надраска името си. Когато сервитьорът напусна, тя заключи вратата и се обърна.

— Искаш ли чаша кафе?

— Да.

Напълни двете чаши с димящата напитка и се пресегна за сметаната.

— С много сметана и малко захар, нали?

— Точно така. Започваш да си спомняш.

— Надявам се. — Каза го с престорено безгрижие.

— Какво е станало, Реми? На какво се дължи тази амнезия? Нищо не ми е ясно. Нещастен случай ли беше? Или?

— По думите на полицейския инспектор, видели ме да се карам… или боричкам с някакъв мъж. — Отпи глътка кафе, спомняйки си насинената подута устна. — Той ме ударил и аз съм паднала назад. Загубила съм съзнание. Когато се свестих в болницата, имах десетки шевове по главата, сътресение на мозъка и амнезия. Не знаех коя съм, къде живея, какво правя и нямах у себе си никакви документи за самоличност.

— Този мъж, дето те е ударил, хванаха ли го?

— Не. Побягнал и изчезнал в тълпата. Полицията не разполага с подробно описание, а аз не можах да си спомня абсолютно нищо. Не знам дали е бил някой, когото познавам, нов познат или съвсем непознат. Ти знаеш ли нещо за онази нощ, Гейб? Защо съм била на Еспас Масена? Какво съм правила? Къде съм отивала?

— Всички ние бяхме на едно парти през онази нощ. В хотел недалеч от площада — отвърна неуверено той, сякаш несигурен как да й отговори. — Ти, аз, Марк и леля Кристина, Ланс и жена му Джулия, Даяна и Кети и техните съпрузи… — Улови празния й поглед и се опита да й обясни: — Даяна и Кети са дъщери на Марк, и двете са по-млади от Ланс. — Устата му се разтегна в мрачна усмивка. — Те са ни братовчедки, но, честно казано, и двете са кухи и суетни. Основните им грижи са да ги видят с „подходящите“ хора, да носят дрехи на най-модните в момента дизайнери и децата им да учат в „подходящите“ училища… Онази вечер ти изведнъж изчезна. Реших, че си се върнала на яхтата. Не се изненадах. Всички карнавални партита толкова си приличат. Дори когато не се появи на борда следващата сутрин, това не направи впечатление никому. Беше планирала да заминеш същия ден и ние си помислихме, че наистина си заминала. Не съм предполагал — а и никой от нас, — че ти се е случило нещо. В противен случай нямаше да отлетим.

— Знам.

Чу, че някой отключва вратата и се обърна с малко виновен вид към Коул. Той се спря, сивите му очи се заковаха върху нея. Беше й трудно да срещне погледа му, защото не знаеше дали може да му има доверие, но се обезпокои от усещането, че това съмнение е един вид предателство.

— Кога ще е готов екипажът? — попита Гейб.

— В момента са на път за летището, остава им да попълнят документите на полета и да получат всички необходими разрешения. Можем да заминем веднага.

— Дай ми двайсет минути — каза Реми и бързо излезе от стаята.

Наблюдаваше през илюминатора златистата светлина на бавно залязващото слънце, обляла плажовете и сградите на Ница. С издигането на самолета над оцветените води на залива, големите хотели около Алеята на англичаните — тези дворци на пищната елегантност — ставаха все по-малки, а знаменитият Хълм с искрящия водопад и замъка, който се виждаше от почти всяко кътче на стария град, се смали до неясна могила. Над пейзажа вече господстваха зелените възвишения и далечните планини. Реми се отпусна и опря глава на облегалката.

Отиваха си у дома. Тя си отиваше у дома — в Ню Орлиънс, в Луизиана. И все пак не изпитваше трепетно чувство на очакване, а само някакъв смътен страх.

— Уморена ли си? — попита Гейб от креслото си от другата страна на пътеката. Явно беше взел едва доловимата й въздишка за израз на умора.

— Не. — Макар че й се искаше да е уморена.

Надписът „Закопчайте коланите“ угасна. Подчинявайки се на някакъв внезапен изблик на енергия, Реми взе чантичката си и стана от креслото. Когато се обърна, срещна погледа на Коул. Седеше на креслото непосредствено зад нейното, подпрял лакът на страничната облегалка и сгънал показалец на устата си. Мислеше.

Какво се криеше в този стоманен сив поглед? Реми не можеше да разбере. Лицето му издаваше чувства само когато той пожелаеше. Поколеба се малко, после отиде в тоалетната и заразглежда отражението си в огледалото, питайки се дали и тя може да прикрива така добре чувствата си. Подозираше, че никога не е успявала добре да се контролира. Стигна дори до извода, че неизменно е рязка и откровена.