Джанет Дейли - Маскарад

Почти в същия миг усети някакво движение зад себе си. Чу лекото шумолене на коприна и тутакси Реми Жарден се наведе до него. Тя се пресегна и също прокара ръка по картината.

— Били са много популярни през втората половина на седемнайсети и през осемнайсети век. — Изгледа го с леко учудване. — Подобни литографии — особено в такова добро състояние — са рядкост.

— Знам. — Погледът му се плъзна по тъмнорусата й коса. Небрежната прическа сякаш канеше мъжа да зарови пръстите си в нея.

Тя отново се загледа в картината с острото око на познавач.

— Чудесно произведение — колко детайли, каква изтънченост… и цялото това напрежение около двамата боксьори…

— Борци — поправи я Коул. — Англичаните са смятали бокса за благородно изкуство, докато американците го имат за спорт на грубияните от долната класа. Тази литография представя международния мач между американеца Джон С. Хийнън и шампиона на Англия Том Сейърс. Сред образите на около двеста важни личности около ринга можете да видите и принц Албърт, и Текери и карикатуриста Томас Нает.

Коул стана, улови я за лакътя и я изправи, без да обръща внимание на замисления блясък в очите й. Но беше невъзможно да не му въздейства. Тя беше изключително привлекателна и реакцията му беше като на всеки нормален, здрав мъж. А си мислеше, че има имунитет срещу такъв тип жени.

— Искате ли да направя рекламация за повредите по рамката, г-н Бюкенън? — попита секретарката.

— Не, не си заслужава труда. — Взе произведението и го отнесе в кабинета си, усещайки, че Реми Жарден го следва. Облегна картината на ореховия бюфет зад бюрото, след това се обърна и я погледна.

— Искате ли още нещо, г-це Жарден?

Тя се поусмихна.

— Поканих ви на обяд, не помните ли?

— Помня. — Беше се надявал тя да е забравила или пък да е променила намеренията си.

— Нима ще откажете да обядвате с един от директорите на Кресънт Лайн?

Искаше му се да откаже. Инстинктът му го предупреждаваше да се държи колкото се може по-далече от Реми Жарден. Знаеше коя е и каква е. Изтънченият й вид и възпитание не му правеха впечатление. Нямаше никакво намерение да се поддава на обаянието на такъв тип жена.

— Къде ще бъде този обяд? — Беше решил да приключи с тази неприятна работа и да се отърве от нея.

— В „Галатоар“. — Тя се усмихна. — И не се безпокойте, г-н Бюкенън. Директорите нямат разходни сметки, така че не трябва да се тревожите, че компанията ще плати за това.

Имаше странното чувство, че лично той ще плати по някакъв начин за предстоящото приключение.

Вървяха бавно до ресторанта във Френския квартал. Беше горещо и влажно.

Щом пресякоха Канал Стрийт — разделителната линия между централния делови квартал и Вийо Каре, се заредиха железните решетки на балконите и вратите към скритите дворове, а въздухът се изпълни с тропота на конски копита й приглушените звуци на тромпет. Коул се опитваше да не се заслушва в гласа й и да се концентрира само върху думите й. Опитваше се, но не можеше.

През годините, прекарани далеч от Ню Орлиънс, бе забравил сексуалната енергия, която владееше града — изтънчената знойна еротика от полупрозрачната й рокля и силния мирис на магнолия.

Защо не си я беше спомнил през шестте месеца, откакто се бе върнал тук? И защо си я спомни сега? Умишлено ли бе прогонвал този спомен? Или пък наистина е бил толкова зает? Искаше му се да вярва в последното.

Стигнаха „Галатоар“. Дългата редица от хора, която по обяд обикновено се извиваше от вратата покрай сградата, се бе стопила до няколко души. Няколко думи към оберкелнера и веднага ги заведоха до една маса в просторната огледална зала. Ресторантът бръмчеше от разговори, а на тавана лениво се въртяха вентилаторите.

Обръщайки се към сервитьора по име, Реми Жарден го попита кои от морските храни са наистина пресни. Свободният разговор свидетелстваше за отдавнашно познанство. Коул слушаше малко скептично — добре знаеше, че в нейния кръг на посветени такива отношения често се поощряваха като средство за избягване на дългото чакане.

След консултацията с бузестия Джоузеф, Реми избра стриди за предястие и агнешки котлети със сос беарнез. Коул си поръча скариди с лютив сос и помпано по мелничарски.

След като келнерът се отдалечи достатъчно, Реми прошепна:

— Едно предупреждение! Ако не искате нещо да стане известно на целия град, не говорете за него пред Джоузеф. Както казва Нати, устата му е по-голяма от Мисисипи.