Джанет Дейли - Маскарад

Познавайки привичките на хората от нейния кръг, той очакваше да наклони брадичка и да го погледне предизвикателно изпод дългите си мигли. Но не стана така. Тя стоеше срещу него и го гледаше изненадващо открито.

— Мислех си, че вече сте преустроили кабинета, а всичко си е абсолютно същото, както когато баща ми седеше зад това бюро.

— Имайки предвид финансовото състояние на компанията, реших, че е по-добре парите да бъдат похарчени за нещо друго. — Изпита облекчение, че широчината на бюрото изключва необходимостта от ръкостискане. — Моля седнете, госпожице Жарден — посочи към двата солидни стола с кожени седалки.

— Благодаря.

Изчака я да се настани, после седна и той.

— Сигурен съм, че ще ме разберете, но това ваше посещение, госпожице Жарден, е малко повече от неочаквано за мен. Защо поискахте да ме видите?

— Дойдох да ви заведа на обяд, г-н Бюкенън — обяви тя с лекотата и самоувереността на богата млада жена, която е свикнала да върши каквото пожелае.

Той реагира бързо и инстинктивно, прикривайки се зад любезна усмивка:

— Съжалявам, но аз…

— Вече проверих разписанието ви, г-н Бюкенън. Нямате никакви срещи до три часа. А и обядът е свързан с бизнеса.

— Чий бизнес? — Вдишваше мириса на парфюма й — смес от сладка гардения и сандалово дърво — дръзка като самата нея.

— На компанията.

— Наистина ли? Извинете учудването ми, но доколкото зная, вие не се интересувате от бизнеса, като изключим присъствието ви на събранията на управителния съвет.

Тонът й стана малко по-студен:

— Имате право, г-н Бюкенън. Никога не съм се занимавала пряко с дейността на компанията, но ме интересува кой я ръководи. Сега вие заемате този пост и мисля, че е време да науча нещо повече за вас.

— Не смятате ли, че беше по-разумно да го направите, преди да взема нещата в свои ръце, г-це Жарден?

Без да се смути от този въпрос, тя се усмихна и на бузите й се появиха привлекателни трапчинки.

— Знаете старата поговорка, г-н Бюкенън — „по-добре късно, отколкото никога“. Освен това, възбудихте любопитството ми, след като миналата седмица съобщихте на баща ми, че нямате никакво желание да бъдете предложен за член на неговия клуб. Предадоха ми, че точните ви думи били: „Пет пари не давам, че клубът е една от най-елитните и влиятелни организации в щата.“ — Усмивката й стана по-широка. — Горкият, още страда от шока, който му причини вашият отказ. — Замълча. Разглеждаше го с неприкрит интерес. — Вие сте израснали в Ню Орлиънс и очевидно знаете, че има хора, които биха дали всичко имената им да бъдат споменати дори само като кандидати.

— Аз не съм от богаташкия квартал, г-це Жарден, и не желая да общувам с вашата компания.

— Бихте могли да създадете важни връзки.

— Може би… Но тези „важни връзки“ не са донесли на баща ви нищо особено, нали? И със сигурност не са извадили Кресънт Лайн от финансовите затруднения. Нали затова ме взехте в управата.

— Така е. — Понечи да каже още нещо, но рязкото избръмчаване на вътрешния телефон я спря.

— Да? — Усети напрегнатостта в гласа си. По дяволите, защо я беше пуснал да влезе?

— Извинете, че ви безпокоя, г-н Бюкенън — заговори тревожно секретарката му. — Дошъл е разносвач с пакет за вас. Казва, че са му наредили да го остави тук…

— Да, очаквах го. Приемете доставката.

— Но от едната страна е… малко смачкан. Преди да го приема, няма ли да е по-добре да го отворите и да видите всичко ли е наред?

Коул не я изчака да довърши, а излезе иззад бюрото и се устреми към вратата, промърморвайки някак залисано на Реми: „Ще трябва да ме извините“. Когато се озова във външния кабинет, погледът му прескочи тънката като молив г-жа Франкс и облечения в кафява униформа разносвач и се насочи към правоъгълния пакет, подпрян отстрани на бюрото. Стиснал челюсти, огледа вдлъбнатата предница на картонената кутия, после извади от джоба на панталона си сгъваемо ножче.

Без да бърза, започна да разопакова. Ако вече имаше някаква повреда, не искаше да я увеличи. Когато накрая извади позлатената рамка, въздъхна успокоено. Литографията беше невредима.

— Повредена ли е? — попита угрижено г-жа Франкс.

— Изглежда, че не, ако изключим няколкото драскотини по рамката.

Постави я на дивана, седна на възглавниците и се наведе да я разгледа по-отблизо. Прокара леко ръка по повърхността, явно търсейки евентуални наранявания, но не откри. Накрая отдръпна ръката си и се загледа с неприкрито удоволствие в старата литография.