Джанет Дейли - Маскарад

Пръстите й моментално се свиха около него, а лакираните й нокти проблеснаха.

— Много ми хареса представлението… и твоята компания, Коул. — Златистият блясък на очите й го предизвикваше. — Благодаря ти за изпращането.

— Няма защо.

— Лека нощ. — После, за негова изненада, тя влезе във фоайето и грациозно се обърна да затвори вратата. Изведнъж се спря и подхвърли: — Между другото, видях майка ти този следобед. Хареса ми.

Смаян, той бързо протегна ръка и задържа вратата.

— Видяла си майка ми? Къде?

— Отбих се в магазина й, след като си тръгнах от „Галатоар“. — Погледна го неохотно и захвърли вечерната си чантичка на една масичка. После отиде до редицата френски прозорци, водещи към просторния двор.

— Защо си ходила там? — Искаше да узнае причината, подтикван от някакво полураздразнение заради нахлуването в личния му живот.

Реми му хвърли поглед през рамо. На устните й играеше закачлива усмивка.

— Не можеш ли да отгатнеш? — Отвори широко двете крила на прозореца и излезе в притъмнелия двор.

— Не искам да отгатвам, Реми! Искам отговор! — Последва я и го лъхна влажната топлина на лятната нощ.

— Много добре. — Тя спря на алеята с глициниите, обърна се и се подпря на една колона. — Исках да се запозная с жената, която е родила мъж като теб.

Коул стоеше срещу нея и не можеше да удържи гнева си.

— Защо? Какво значение има това?

— Надявах се, че като видя майка ти, ще разбера дали ще се появиш тази вечер. — Замълча за миг. — И така ми стана ясно, че ако дойдеш, това ще означава, че се интересуваш от мен, независимо от нещата, които приказваше.

— А ако не бях дошъл?

Реми леко повдигна рамене.

— Тогава щях да приема, че си мислел точно това, което и каза. Но няма значение. Ти дойде.

— Да, дойдох… — И съжаляваше, особено сега насаме с нея в знойната нощ.

— Знам какво искам, Коул. Искам да те опозная по-добре. — Наклони глава. — Прекалено ли съм настойчива? При мъжете това е достойна за възхищение черта. Но вие често я намирате за отблъскваща при жените. И ти ли?

— Не. — Нещо се стегна в гърдите му. Цялото му тяло се стегна. Не можеше да помръдне. — Какво точно искаш от мен? Да не си се отегчила от собствения си свят?

— Можеш ли да разведриш нещата, Коул? — С едно-единствено плавно и грациозно движение тя се отдели от колоната и вдигна глава към него. — Можеш ли да ме разведриш?

Чакаше да я целуне и той го разбираше. Знаеше, че ще я целуне още преди да обхване лицето й с ръце. Палците му галеха нежната извивка на шията й и усещаха силното туптене на сърцето й. До него тя изглеждаше малка и деликатна, като порцеланова статуетка в някой стъклен шкаф в магазина на майка му. Толкова крехка… Бавно прилепи уста до устните й. Бяха меки и невероятно горещи. Помъчи се да запази самообладание. Но не беше лесно — не беше лесно, когато истинското му желание бе да грабне цялата им мекота, да вкуси цялата им топлина и да ги накара да произнесат името му.

Изведнъж ръцете му загубиха контрол. Отдръпна се назад, потресен от това как тя напълно се бе подчинила на волята му. Реми залитна към него и той плъзна ръце върху раменете й, за да я задържи на безопасно разстояние.

В лицето й имаше някакъв блясък, който не си спомняше да е виждал преди това. Вдигна ръка и прокара връхчетата на пръстите си по устните си.

— Винаги ли целуваш така?

— Невинаги… — Гласът му беше доста дрезгав и плътен и издаваше какви вълнения е причинила в душата му.

Тя се засмя беззвучно.

— Няма никакво съмнение… Ти ме разведряваш…

Слушайки го как разказва за онази нощ, Реми отново почувствува силното привличане. Лесно можеше да си представи своята настойчивост и неговата съпротива.

— И ти какво каза?

— Нищо. Нямаше нужда от думи.

Въздухът около тях сякаш бръмчеше и вибрираше от чувствено напрежение, както в онази нощ.

— Правихме ли любов?

— Не. Беше твърде рано… Твърде неочаквано и за двама ни.

— Сигурно… — Забеляза деликатния начин, по който я изучаваше, известната предпазливост в сивите му очи, която подсказваше, че е изпитвал болка.

— Коул, какво те е накарало да не вярваш на хората от моя кръг?

Тъжна, почти кисела усмивка изкриви устата му.

— Кога, Реми? — Обърна се към бара. — Още кафе?

— Аз… — Внезапно самолетът силно се разтресе и заподскача. Реми политна и изпусна чашата си.

В следващия миг се усети хваната грубо за кръста от Коул. Заля я усещането за него и неговата миризма. Дивото клатене на самолета продължи още няколко безкрайни минути, след това понамаля.