Джанет Дейли - Маскарад

Коул се отдръпна малко, но продължаваше да я държи.

— Добре ли си?

— Да. — Несигурна и разтреперена, тя усещаше пулсираща болка в бедрото. Явно го беше наранила при удара в бара. Но по-силно усещаше натиска на неговите бедра, които я долепваха до стената.

— Изглежда сме попаднали в буря…

— Сигурно… — Бурята се засили, когато той я погледна.

— Реми, добре ли си? — Беше Гейб.

Коул се отдръпна от нея, ръцете му я хванаха леко за раменете, след което се отпуснаха надолу.

— Добре съм!

Гейб вече стоеше на прага на кухничката със загрижен поглед. Чувствувайки, че трябва да каже още нещо, тя добави с усмивка:

— Малко раздрусана, но невредима. Дойдох да пийна чаша кафе, което сега е по пода. Дай ми кърпи, Коул. Най-добре да го избършем, преди някой да се е подхлъзнал. — Самолетът отново се разтресе.

— Аз ще го почистя — каза Коул. — Върни се на мястото си и си сложи колана. Опитай се да поспиш, ако можеш. Полетът ще бъде дълъг.

Реми се подчини, но не за да спи, а за да премисли нещата, които беше научила. Очевидно тя е била преследвачът. Очевидно на него му е било трудно да й повярва поради предишните си сблъсъци с „хора от нейната среда“. А изглеждаше толкова силен, толкова твърд… Какво го беше направило подозрителен спрямо нея? Никоя връзка не може да оцелее без доверие. Това ли я бе накарало да скъса с него. Уморила ли се беше непрекъснато да му доказва, че го обича, и да защитава близките си?

Според Коул компанията изпитваше сериозни финансови затруднения. Той бе обвинил семейството й, че е изсмукало парите. По-рано Гейб бе признал, че компанията е понесла загуби, обаче бе категоричен, че те не са сериозни. Каква беше истината. И, какво би могъл да спечели всеки един от тях двамата, като излъже?

Прелитаха вече океана, когато Реми успя да задреме. По-късно Коул я докосна по рамото.

— Ще кацнем след десет минути. Провери си колана. В района има дъжд и мъгла, така че може да ни пораздруса.

В просъница изпълни съвета му и се опита да се разсъни. Коул предаде същото съобщение на Гейб, после седна на мястото си и се закопча.

Реми погледна през прозорчето. Луната тъкмо изгряваше. Слой тъмни облаци скриваха града. Чувствуваше се неспокойна, въпреки перспективата, че скоро ще се събере със семейството си и ще си бъде у дома.

Самолетът се спускаше плавно. Отдолу всичко изглеждаше черно. Реми успя да си спомни, че летището е край езерото Поншартрен. Вече се мержелееха светлините на пистата.

Когато Реми излезе от самолета, на нюорлианското летище Мойсънт валеше студен дъждец. Един мъж с чадър я придружи до сградата.

Минаха през паспортния контрол и митницата. Реми вървеше между Гейб и Коул. Тогава Гейб сведе глава към нея и, гледайки в някаква точка пред тях, прошепна:

— Май цялото семейство е дошло да те посрещне.

Следвайки посоката на погледа му, Реми забеляза групичката. Всички тези хора й бяха абсолютно непознати. До този момент се бе надявала, че срещата й с тях ще събуди някакъв спомен — както бе станало, когато видя Гейб. Но сега не се получи.

Без да се предава, Реми ги заразглежда поотделно, започвайки от жената с разтревожен поглед. Мека шапка в същия синьо-зеленикав цвят като шлифера й, покриваше късата й руса коса, умело обезцветена до получаване на приятен платинов оттенък. Носеше ръкавици и здраво стискаше портмонето си.

Щом забеляза приближаващата се Реми, тревогата изчезна от погледа й и се смени с радостна усмивка, която придаде Реноаров блясък на фините й черти.

— Реми, милинка! — Гласът й премина в радостно хълцане. Тя се спусна и я прегърна, а после отстъпи назад, за да я разгледа. — Колко хубаво, че отново си у дома. Така ни изплаши! Как можа да изчезнеш! — Прокара нежно ръка по, бузата й и приглади косата й отстрани с успокояващ майчински жест. — Как си? Добре ли си? Казаха ни, че имаш амнезия. Боже мой! — Примигна от учудване. — Помниш ли ме? Аз съм майка ти.

— Ти отглеждаш рози… — Пред нея премина някакъв мимолетен образ — жена с широкопола сламена шапка, бели ръкавици, кошница с току-що отрязани рози и градинарски ножици. Това беше всичко. Мъничка частица, която все пак позволяваше на Реми да каже с чисто сърце: — Спомням си…

— Боже мой! Наистина отглеждам рози. Първокачествени!

— А спомняш ли си милия си стар баща? — попита един нисък закачлив глас.

Не толкова уверена, Реми се обърна към мъжа, който явно бе нейният баща. Забеляза блясъка на кафявите му очи, съвсем леко побелялата тъмна коса и загорялото от слънцето здраво и енергично лице. — Как ми се иска да кажа, че си те спомням, но… не мога… — Забеляза болка в очите му и съжали за откровеността си. Усмихна се и му подаде ръка. — Сега обаче за мен е достатъчно да зная, че имам баща, който ме обича.