Джанет Дейли - Маскарад

— Достатъчно! — Реми вдигна шеговито ръце в знак, че се предава, после се разсмя и поклати глава: — Няма смисъл, Коул. Никога няма да мога да различа контейнер от танкер.

— Това не е похвално — скара й се весело той.

— Но е факт. — Реми се обърна с гръб към парапета, оставяйки бриза да си играе с косата й. — Виж ако искаш да говорим за порцелан, това е нещо друго.

Забележката му напомни, че тя е порцелан, а той — речна глина. И макар тя да твърдеше, че може да го забрави, той не можеше. Погледът му блуждаеше към ферибота в далечината, който плаваше през въртящите се води на канала към мястото за акостиране на отсрещния бряг. Обърна се с лице към Реми.

— Фериботът прави своя курс до Алджиърс. — Посочи с глава натам, отмятайки кичурите светлокестенява коса, които вятърът бе издухал върху лицето му. — Там съм отрасъл. В една съборетина край Сократ…

Наричаше се Алджиърс Пойнт и отдавна бяха забравили откъде е дошло това име. По време на френското и испанско владичество там са били построени лагери за новопристигнали негри роби от Западна Индия и Африка. Макар и отделен от Ню Орлиънс от река Мисисипи, Алджиърс беше част от града, наричана от мнозина Черния Алджиърс.

— Някои твърдят, че блусът е създаден в Алджиърс — вметна Реми. После обърна глава и погледна Коул с типичната си откритост. — Бил ли си там скоро? В ход са някои чудесни обновителни и реставрационни работи. Всъщност Алджиърс се превръща в светско място за живеене.

Коул веднага почувствува, че това не е обикновена забележка. В нея се съдържаше и нещо друго.

— Да не искаш да кажеш, че бих могъл да стана светски човек?

— Не зная… — В ъгълчетата на устата й се появи тънка усмивка. — Смяташ ли, че би могъл да кандидатстваш за обновяване и реставрация?

— Не!

Реми се разсмя.

— И аз мисля така. И честно казано, не мога да си те представя друг. И да искам, и да не искам, ти си си такъв. — Отблъсна се от парапета и с гъвкаво и грациозно движение се обърна към него. Плъзна ръце нагоре по ризата му, без да се затруднява от сакото, което той бе оставил на задната седалка на колата си заедно с вратовръзката. — Толкова се радвам, че реших да те взема…

Спря ръцете й, преди да са стигнали до врата му.

— Въпросът е къде планираш да ме вземеш, Реми? Семейството ти не одобрява тази наша връзка.

Леката усмивка не изчезна от лицето й, но пръстите й спряха галещата си игра по ризата му и тя се отдръпна.

— Някой казал ли ти е нещо за нас?

— Не. Баща ти се чувства неловко. Аз може да съм достатъчно добър, за да ръководя семейния бизнес, но не съм достатъчно добър за дъщеря му. Не мога да издържа кръвния тест.

— Защо продължаваш да говориш тези глупости?

— Защото това е истината, независимо дали искаш да го признаеш.

— Искаш ли да знаеш коя е истината, Коул? — В очите й лумна огън. — Истината е, че ти си израсъл в Алджиърс, а аз — в Гардън; ти си бил беден, аз — богата; ти си се борил, за да оцелееш, а за мен животът е бил яхти, танци и карнавали; ти си работел, за да се издържаш, а аз съм посещавала скъп колеж; ти си се борил, за да извоюваш сегашното си положение, аз — не. И какво от това? Боже господи! Нима мислиш, че аз съдя колко струва един мъж по това откъде е и дали е бил богат?

Каза го и сега — със същата жар и със същото възмущение. Слушайки я, Коул отново изпита онзи изблик на чувства, който тогава проби задръжките му.

Преди три месеца тя рязко се бе извърнала. Но той не я остави да се отдалечи гордо. Хвана я за ръката и я завъртя. Искаше да види лицето й, искаше да види дали е казала точно това, което мисли. После я целуна, тук на дока, сред одобрителните свиркания на докерите.

Сега копнееше да изиграе и останалата част от сцената — четеше желанието в очите й.

Но тогава й бе повярвал, повярвал бе, че е различна. И бе платил цената за това. Сега вече не вярваше — а още по-отвратителното бе, че и тя не вярваше.

Наблюдаваше как блясъкът на желанието помръква в очите й, но изобщо не се помръдна. А може би трябваше. Може би тя просто бе забравила. Може би никога нямаше да си спомни. Обаче той знаеше, че семейството й ще се погрижи за това.

Утринният бриз развя кичур коса по бузата й. Тя го отметна и отмести поглед от Коул.

— Спомням си… Точно тук се случи, нали?

— Да. — Погледна часовника си. — След десет минути трябва да съм в кабинета си. Най-добре ще бъде да дойдеш с мен. После ще ти извикам такси да те закара у вас.

Реми поклати глава.

— Ще вървя пеш.