Кейт Куин - Дъщерите на Рим

— Марсела трябва да се държи прилично, докато е под нашия покрив — побърза да заяви новата съпруга на Гай с характерния си глас, напомнящ каруца, скрибуцаща по плочник. — Развратниците и нехранимайковците се лепят като мухи по мед на млади жени с отсъстващи съпрузи като нея. А и с оглед на онзи инцидент с император Нерон преди няколко месеца…!

— Тулия! — Гай стрелна с очи сестра си. — Не бива…

— Гай! Твой дълг е да пазиш доброто име на сестра си, а дълг на Марсела е да ти се подчинява!

— Омъжена съм! — възрази Марсела. — Единственият ми дълг е към съпруга ми.

— Който не е тук. Кой друг ще се застъпи за авторитета му, ако не брат ти?

Абсолютно никой. В това се състоеше цялата прелест на дните, когато Луций пътуваше, а баща й водеше битки. Никой не пречеше на Марсела по цели часове да чете и да пише, приведена над писалището си. Месеци наред Марсела успяваше да забрави, че има съпруг и баща… докато не се появи Тулия с хищническите си очички.

— Луций Елий Ламия те е поверил на нас. А докато си в моята къща и се храниш на моята трапеза, ще спазваш моите правила!

— Твоята къща? — изстреля Марсела в отговор. — Тук господар е Гай, не ти.

— А ако съпругът и съпругата споделят едно мнение? — вирна нос Тулия.

— Не съм чувала Гай да говори, откакто се ожени за теб, Тулия. Има ли изобщо мнение?

Ако спореше само с Гай, Марсела знаеше, че ще удържи победа за не повече от десет минути. «Глава на семейство или не, законови права или не, той не е равностоен противник.» Ала ако Гай беше копринена ръкавица, Тулия определено беше железен юмрук. На всичкото отгоре законите на Рим бяха на тяхна страна. Пари, дълг, традиция — троен остен, принуждаващ Марсела да играе ролята, която те й вменяват.

— Върне ли се Луций от Иудея, ще го принудя да си намери къща — изля гнева си тя пред Корнелия миналата седмица. — Този път ще му натяквам, докато получа каквото искам. Дължи ми го, пустият му скъперник!

— Опитай с мед вместо с оцет, скъпа — посъветва я сестра й. — По-ефективно средство за придумване на съпрузи е, повярвай ми. Ако проявиш поне мъничко загриженост за Луций — да му съдействаш в кариерата, да му родиш едно-две деца…

— Ти искаш бебета, не аз! Аз предпочитам сипаница пред бременност.

Корнелия смени темата. Марсела — също. Подкачаше сестра си за трапчинките, за назидателните речи. За царствения тон, когато я ядосат, но никога за деца.

«Не ставам за майка», помисли си Марсела, «но съм готова да обещая на Луций бебе, ако ми осигури дом.»

Е, докато съпругът й се завърне, ще трябва да се задоволи с единственото си притежание: писалището — разхвърляно, покрито с пера и мастилници, заобиколено от рафтове със свитъци и бюст на Клио, музата на историята, която чудатият баща на Диана й подари проницателно за деветнайсетия й рожден ден. Кабинетът й беше тесен и прашен, но само неин.

Пропъди укорите на Тулия от съзнанието си, дръпна стола и се протегна за плочица. Под ведрия поглед на празните мраморни очи на Клио Марсела написа ново заглавие: «Сервий Сулпиций Галба, шести император на Рим. Мъж с велико родословие, служил дълго на Империята. С високо чело, признак на интелигентност, с изопнат гръб, признак на дисциплина. Лаещ глас, създаден по-скоро за военни паради, отколкото за официални трапези.» Неотклонен поглед — добре, Рим обича непоклатими императори. Тесни устни — скъперничество; не толкова добре. Дори да са ексцентрични или луди, императорите непременно трябва да са щедри. Марсела бе дочула слухове, че Галба отказва да плати на преторианците дори полагащите им се премии.

— Прав е — одобри Корнелия, когато мълвата стигна до ушите й. — Галба иска да дисциплинира военните, да наложи по-високи критерии.

— Похвално! — съгласи се Марсела. — Военните обожават да ги дисциплинират, нали?

«Сториха ми се навъсени… стражите, които видях на сватбения банкет нощес.»

Марсела остави перото и се взря към рафта, където няколко скромни свитъка се редяха безупречно един до друг. Дори неспособни да творят история, жените несъмнено могат да я наблюдават, да я анализират, да я записват. Марсела вече беше написала хрониките на предишните римски императори — от божествения Август до безумния Нерон. «Какво падение.» След Нерон, Галба нямаше как да не отбележи напредък. Историята на Нерон беше най-новата върху рафта, все още недовършена. Едва тази сутрин описа смъртта му с приятно чувство на безпристрастност. Все пак историците не бива да позволяват личното им мнение да обагря хрониките. Рисувайки въображаемия си портрет, тя отбелязваше доволно: «Корнелия Секунда, известна като Марсела — абсолютно безкористен и безпристрастен наблюдател на историческите събития.»