Кейт Куин - Дъщерите на Рим

Да опише безпристрастно Нерон се оказа… трудно.

— Онзи инцидент в двореца… — подхвана веднъж Тулия същата пролет след случилото се. — Сигурно е било ужасно, скъпа. Разкажи ми.

— Трябва ли?

— Всеки се нуждае от съпричастен слушател в тежки времена.

— Нима?

— Марсела — отсече Тулия, загърбила милия тон. — Недей да се инатиш.

— Искаш да узнаеш всички подробности за император Нерон? Как мирише дъхът му? С каква помада си маже косите?

— Не…

— Убедена съм, че ти текат лигите да чуеш всичко пикантно, но няма да ти доставя това удоволствие.

Тулия излезе от стаята.

— Гай! Няма да повярваш как разговаря с мен сестра ти!

Е, излишно е да мисли за Нерон. «Сега имаме Галба.» Старец, вярно, но изглежда сигурно, че ще посочи съпруга на Корнелия за императорски наследник. Марсела се усмихна, спомнила си царствените обноски на сестра си на сватбения банкет на Лолия. Величествените й жестове засенчваха сподирящия я Пизон. «Ако седне на трона, той ще е най-скучният император.»

— Марсела? — плах глас прекъсна мислите й. — Робите не чистят както трябва мозайките. Ще поговориш ли с тях?

— Това не е моя работа, Гай.

Тя не си направи труда да погледне брат си, сгънат одве под рафтовете над писалището.

— Да, но те не го правят нарочно, а Тулия ще нареди да ги наложат с камшици.

— Защо не си намери по-добра жена, Гай?

— Не започвай! — рязко я прекъсна той. — Татко ми я избра, преди да умре.

— А татко беше съвършен? — вдигна вежди Марсела.

Корнелия и Гай бяха твърдо решени да го запомнят така.

— Беше велик мъж!

— И ощастливи ли ни това величие? — сопна се Марсела. — Аз лично смятам, че великите мъже не заслужават толкова внимание.

Гай пристъпи неловко от крак на крак.

— Щастието не е истинският дълг на римлянина. Истинският му дълг е… хммм… дългът.

— «Да воюва» щеше да прозвучи по-добре. Не те бива в епиграмите, Гай. — Както и в нищо друго, честно казано. — Марсела погледна брат си — висок, красив, с широко чело и изваян нос, ала някак си безличен.

Дори не се бе опитал да засенчи кариерата на баща им в легионите, а сега очевидно не впечатляваше и в Сената.

— Защо не ми напишеш няколко епиграми? — въздъхна Гай. — Ще ги повтарям на събирания и ще изглеждам умен.

— Само ако ми донасяш всички клюки от Сената — съгласи се Марсела. — Знаеш колко обичам новините.

— Ето ти една — той вдигна вежди, старателно оскубани по заръка на Тулия, «за да не заприлича на гъсеница». — Носят се слухове, че губернатор Вителий в Долна Германия ще въстане. Дори ще се обяви за император като Галба.

— Вителий? — поклати глава Марсела. — Той е пияница. Видях го веднъж на празненството на една фракция. Едва се държеше на крака след първия час.

— Е, така говорят. Не че има значение. Всички знаят, че Пизон ще наследи Галба — лицето на Гай се разведри. — Колко добре за семейството ни, нали? Чудя се дали…

Докато брат й бърбореше, Марсела сведе поглед към хрониката си за император Галба. Едва беше започнала, но я побутна настрани. Реши да почака ден, месец, докато разбере що за човек е Галба. Освен това тронът променя хората. Кой знае в какво ще се превърне Галба след година-две?

«Кой знае в какво ще се превърна аз?», помисли си Марсела. «Господарка на свой собствен дом? Историчка с публикувани трудове? Притежателка поне на мимолетно уединение?»

Не. Тази мечта определено не изглеждаше осъществима.

— Не е ли време да тръгваме? — Пизон пристегна наново каишката на сандала си и се намръщи. — Състезанието сигурно е започнало.

— Но ние не отиваме заради състезанието. — Корнелия прелисти дузина пергамента и рояк пъргави робини се втурнаха към нея. В преддверието им цареше трескава деятелност — носачите чакаха да ги отведат в Циркус Максимус, слугините държаха слънчобрана и ветрилото на Корнелия, неколцина освободени роби — кореспонденцията и мантията на Пизон. — Отиваме на арената, за да ни видят хората, да се представим. Вече си публична личност, а дълг на публичните личности е да впечатляват народа. Да оставят добро впечатление — ето, вземи тези…

Пизон разгледа купчината свитъци.

— Домашното счетоводство?

— Просто ги прелиствай задълбочено в паузите — усмихна му се Корнелия. — Отговорният императорски наследник е зает с държавни дела дори в празничен ден.

— Още не съм императорски наследник — смъмри я той, ала пое свитъците с усмихнати очи.