Райчел Мид - Среднощният диамант

— Наистина би било полезно да общуваме по-често с мъже. Изненадана съм, че никой не се е сетил за това. Утре в църквата ще има мъже от селото. Може би не е зле да се опитам да поговоря с някои от тях. Това може да ми даде допълнително предимство.

— Обсебена си от мисълта за предимство — каза Аделейд.

— Поне ме е грижа. — Тамзин преметна блестящата си червена коса през едното си рамо. — Честно, какъв смисъл е имало да работиш в аристократично домакинство през всичките тези години, ако не си прихванала нещо полезно? Би трябвало да си най-добрата от всички ни.

Алелейд се ухили:

— Щеше да ме задушиш в съня ми, ако бях. Това е самосъхранение.

— Е, втората най-добра тогава — каза Тамзин раздразнено.

Усмихнах се, когато възприеха познатите си роли и забравиха за Клара. Някак се бях оказала настанена в една стая едновременно с най-амбициозното и с най-лишеното от амбиции момиче в къщата. Още от първия ни ден тук бе очевидно, че Тамзин има план и не смята да позволи някой да я спре. Учеше и работеше повече от когото и да е другиго. Изучаваше задълбочено всяка подробност и всеки човек наоколо, преценявайки как могат да улеснят пътя й към величието.

А Аделейд? Тя вървеше през света по различен начин. Където и да отидеше, винаги бързаше да се усмихне и пошегува. Печелеше всички на своя страна с непринудения си чар и можеше да се измъкне с приказки от всяка заплетена ситуация. Това се оказваше доста полезно с преподавателите ни предвид факта, че Аделейд се представяше твърде противоречиво. Понякога се справяше отлично. Друг път се проваляше. Изглежда, нищо от това не я смущаваше.

Обичах ги и двете.

Всяка беше силна по свой начин: едната — вечно изгаряща от амбиция, а другата — толкова ведра и закачлива, че на практика минаваше с танцова стъпка през дните си. Аз ли? Аз бях посредникът, онази, която поддържаше равновесието между тези крайности.

На другата сутрин се събудих с подновена енергия. Разпространяваните от Клара слухове ми бяха тежали дни наред и нямах търпение да видя какво ще излезе от снощния „разговор“. Докато се обличаше, Тамзин откри върху полата си петно, което нито Аделейд, нито аз можехме да видим наистина. Това я хвърли в истинска криза и като никога двете с Аделейд бяхме готови преди нея. Оставихме я да търка петното и тръгнахме надолу към фоайето, където другите момичета чакаха каретите, които щяха да ни откарат в селото.

Седрик се мотаеше наоколо с останалите момичета от къщата и когато се приближихме, грейна. Обикновено оставаше в Осфро заради учебните занятия, но понякога изпълняваше поръчки на баща си в именията сега, когато Чарлс Торн — брат на Джаспар и съсобственик на Бляскавия двор — беше решил да остане в Адория. Бях започнала да харесвам Седрик заради искрената загриженост, която проявяваше към другите, и бях започнала да го уважавам заради трайната му вярност към аланзанците.

Аделейд беше другото момиче, което беше избрал — според Джаспър много по-добър избор от мен. Никога не ревнувах от нея, но понякога се чувствах виновна, че Седрик беше приел мен вместо някоя друга като нея, която можеше да му донесе по-добра комисионна. Въпреки противоречивите си резултати тя беше олицетворение на истинско осфридианско момиче — от типа, който онези мъже в Адория вероятно искаха всъщност. Светла кожа, сини очи, златистокафява коса. Съвършен говор. Безграничен чар.

— С нас ли тръгваш или просто си тръгваш? — попитах. Седрик оставаше до края на някоя ортодоксална църковна служба, ако прикритието му го изискваше, въпреки че избягваше да го прави, когато беше възможно. Урос бе създал дванайсет ангели в началото на времето и привържениците на ортодоксалната религия вярваха, че шест са паднали. Аланзанците още почитаха и дванайсетте и не обичаха да слушат проповеди, които осъждаха половината от тези ангели, обявявайки ги за зли.

— Тръгвам си. — Той потупа куфара до себе си. — Но знаете, че всички ужасно ще ми липсвате.

— Не е честно — каза му Аделейд, преструвайки се неубедително на строга. — Можеш да се връщаш в града за севъзможни забавления, докато ние, останалите, сме принудени да търпим цяла скучна служба.

Той се опита да си придаде също толкова сериозно изражение и успя почти толкова, колкото и тя.

— Това е за доброто на душата ти.

— Душата ми си е съвсем добре, много благодаря. Ако наистина те беше грижа, щеше да кажеш на мистрес Мастърсън, че за нас спасението е на второ място след намирането на съпрузи и че вместо това би трябвало да си останем у дома и да учим.